Поиска да се измъкне с чест:
— Ти не се озоваваш за пръв път в кауша, нали?
— Не.
— За какво беше тогава?
— Ударих един турчин, който се готвеше да убие мой приятел.
— Удари или прие чужда вина? — Бяно отклони поглед. — Ето — рече Тахир ага, — нека кажем, че сега ще платиш за тогавашната си лъжа.
И пак се случи нещо неприятно за аяна: Бяно се надигна от миндера и с бавни, но твърди крачки отиде, та седна на столчето, под което беше хумбата с изгнилите и недогнили човешки трупове.
— Готов съм, войводо — рече. — Щом е тъй, готов съм да понеса, каквото съм заслужил.
Пребледнял беше, но куражът не се мери само с кръв.
— А думаше, че те е страх…
— Страх ме е и сега. Страх ме е от умирането, не и от смъртта.
— Е, все по-приятно е тази смърт да е някак си по-късничко… — силеше се да се усмихне аянът.
— Не ранната, а безмислената ме плаши. В края на краищата никой не е останал вечно на тази земя.
— И каква утеха, какъв смисъл ще намериш, ако сега подът се провали под краката ти и ти изгниеш в хумбата? — диреше вече отговор и на своите въпроси Тахир ага.
— Хумбата — отговори Бяно — е изкопана в наша земя и затова на нашата земя тор, ще стане прахът ми.
— Хайде холан! — прекъсна го аянът. — Говориш ги и ти едни… Пукнал си тук, в Московията или в Арабистан — все тая. Масали са това за тор на своята земя и прочее.
— Казах го иносказателно — спокойно срещна погледа му Бяно. — Думата ми беше, че умрем ли и оставим ли праха си тук, за децата ни тази земя става бащина, отечество.
„Крушата не пада далеч от корена си — върна се към предишните си мисли Тахир ага. — Тоя тук не само е одрал кожата на баща си, но е наследил и табиета му. Само че там, дето беше буйността на Георги Силдаря, този има мъдрост…“
Като спомена в себе си думата мъдрост, аянът се вдълбочи в чутото от Бяно. Това ли липсваше на аяна: отечество? Когато дядо му Жеко кехая се е потурчил и е взел името Тахир, той е осигурил за себе си и за своите потомци власт и богатство, но не беше ли ги осъдил да бъдат пришълци на земята, върху която стъпват? Дали през цялото време не е мязал на дъб-великан, корените на който са били прерязани?
И точно в този миг на откровение и на закъсняла среща със самия себе си до ушите му пак достигна ехо на топовни гърмежи. Скимна му да попита:
— Чуваш ли, Бяно Абаджи?
— Чувам.
— Що е това?
И сякаш гръм трясна в собата:
— Тътени.
Замаян, оглушал от тази дума, Тахир ага остана така без дъх, прималял. После рипна, отиде до Бяно и разтърси раменете му:
— Що рече? — кресна. — Що рече? Я повтори?
— Тътени са това, войводо.
Светът се завъртя пред очите на аяна. С оловно тежки крака той се върна на мястото си и плесна с ръце. Появи се хаджи Молла и със скръстени на гърдите ръце наведе украсената си с безупречна гъжва глава. Тахир ага облиза засъхналите си устни и каза с неузнаваем глас:
— Изведи го! — И отново се разкрещя: — Изведи го, ти казвам! Изведи го и го изпъди! А сетне отново се върни…
— Каква беше пък тази? — попита хаджи Молла, докато вървяха към изхода на конака.
— Нищичко не разбрах — още не се беше отпуснал Бяно. — Аянът не скри, че беше решил да ме утрепе. Бях вече на столчето и с думи си играеше с мене като котка с мишка… А после изведнъж ме попита за тези гърмежи. И като му отговорих, разфуча се като бесен, вика и кряска, а накрая ме изгони.
Хаджи Молла замислено поклати глава:
— Поради гърмежите ще да е, Бяно Абаджи. За вас, християните, тези гърмежи са сладка песен, но за нас… Това, дето го чуваме, предвещава леене на кръв, на мюсюлманска кръв.
— От никого не съм чувал московците да предават на сеч мюсюлманите. Напротив, хаджи Молла. Чувах, че московският везир — тъй по онова време говореха за руския главнокомандуващ, тъй го рече и Бяно — разпратил хабер на мюсюлманските народи навред отсам планината, че няма да посяга нито на живота, нито на семействата, нито на имота им.329
За този хабер Бяно бе научил в Карнобат, та не се знае как би отговарял, ако на хаджи Молла хрумнеше да го разпита по-подробно. Но турчинът продължаваше да следва собствените си мисли.
— Туй може да е вярно за чифчиите и занаятчиите, може да е вярно още за някой забитин или за прост аскер, но за служител от конака… Даже московците да не посегнат на него, вие, българите, ще го разкъсате…
Бяха стигнали до външната порта, там Бяно спря и двамата застанаха един срещу друг.
329
Става дума за издадената на 19 юли от граф Дибич в Айтос „Прокламация към мохамеданските жители на Румелия“. Нейните главни точки са: приканване да се върнат по домовете си и да запазят спокойствие, като предадат само оръжията си; гарантира се свободата на вероизповеданията; храна няма да им се иззема, а ще се изкупува по установените цени; на личната собственост няма да се посяга от окупационните сили, само ще се иззема всичко държавно — пушки, оръдия, снаряди, боеприпаси и пр.