— Имаш ли вяра в мене, хаджи? Ако имаш вяра в мене, запомни едно. Случи ли се да сметнеш, че си в опасност от християни, домът ми е отворен за тебе. За тебе и за семейството ти… особено Анифе ханъм. Закрилата ми ще имате така, както ще я има и собствената ми жена…
Хаджи Молла премисли, пък кимна:
— Приемам. — И като се ослуша, додаде: — И ми се струва, че скоро, съвсем скоро ще се възползувам от гостоприемството ти…
Те се поздравиха сдържано и се разделиха.
Когато беше отново пред вратата на Тахираговата соба, хаджи Молла се сблъска с един слуга с кърчаг в ръце.
— Вода от баните — обясни слугата. — Снощи я донесоха и цяла нощ я изстудявахме. Защо ли? Ами че питай аяна ти, хаджи, аз не смея.
Двамата влязоха заедно. По Тахир ага нямаше и следа от скорошния необуздан гняв — беше странно, нечовешки спокоен, зает да наблюдава с лека усмивка върху устните зелените пламъчета, които играеха по ръбовете на големия камък на пръстена му.
— Напълни оня стакан — рече той на слугата, без да вдига очи от пръстена… — Тъй. Подай ми го и си отивай!
Мина време, а Тахир ага не помръдваше и с нищо не показваше, че е забелязал присъствието на още един човек в стаята. Хаджи Молла, след като се почуди, сметна за необходимо да се изкашля.
— Знам те, че си тук, хаджи — каза му аянът. И попита: — Чуваш ли?
Кятибинът се заслуша. Откъм харемлъка нежен глас редеше:
Но някъде от много далече долиташе един грохот, който съвсем не навяваше мисъл за любовта в живота. За кое от двете говореше Тахир ага?
Поразмисли хаджи Молла и като реши да не търси отговор, каза:
— Ще заповядаш ли нещо, аян ефенди?
— Времето на заповедите свърши, яху. Сега е ред на молбите.
— Молба към мен ли, аян ефенди? — смая се кятибинът. Тахир ага кимна. — Ще я изпълня със същото старание, както ако беше заповед.
— Не се съмнявам, не се съмнявам — рече аянът. Произнесе го така, че не се разбра дали тези думи бяха израз на благодарност или на подигравка. — Ето за какво се отнася, яху. Искам да отвориш очи и да гледаш какво ще се случи сега. Сетне да отидеш при Халил паша и да му го разкажеш.
— Ще бъде направено, аян ефенди.
За пръв път Тахир ага вдигна очи и ги спря върху своя кятибин.
— Не сме за завиждане ние с тебе, хаджи — каза, поклащайки глава. — Изобщо не е лесно да си дин-дьонме — не те обичат ни свои, ни чужди. Пришълци и натрапници сме ние върху земята, хаджи.
Тахир ага притегли стакана с водата към себе си, после обърна зеления камък на пръстена си и изсипа скрития зад него прашец във водата. Стори това и с царствено спокойствие вдигна чашата.
Ужасѐн, хаджи Молла протегна ръце към него и извика:
— Аллах ашкъна, япмайин бьойле, Тахир ага! Гюнахтър!330
Тахир ага му отговори с усмивка:
— Хошча калън, хаджи. — И показа многозначително нагоре, към небето: — Гене гьорюшюрюз…331
И все така спокоен и с усмивка на чувствените устни гаврътна чашата.
Хаджи Молла изскочи из стаята и закрещя като луд:
— Помощ!… Помооощ!…
Узун Шерифаа и неколцина други се отзоваха на повика му. Но когато след малко влязоха в собата, Тахир ага вече се бе разделил завинаги с живота. Тялото му, неестествено прегънато, лежеше безчувствено върху онова място от пода, където беше подвижният капак към хумбата; едната му ръка не се виждаше, а другата при катурването бе попаднала върху трикракото столче, та сега то се крепеше от зелените пламъчета на пръстена…332
В стаята отново проникна песен:
10
В страниците дотук може би бе създадена погрешна представа за Дибич като военачалник; може би читателят е останал с впечатление, че той е бил некадърен или посредствен. Ако е така, бързаме да се поправим: граф Дибич в никакъв случай не може да се причисли към бездарните, неспособните, незначителните пълководци. Неговото нещастие е, че е живял в епоха на велики майстори на военното изкуство, като Суворов, Кутузов и неговите генерали, Наполеон и неговите маршали, ерцхерцога Карл… — такова съзвездие от ярки светила, на фона на които той просто остава звезда от втора или трета величина. Оттук произлиза неговият голям конфликт — разминаването на възможностите и амбициите със суетата му, защото както и да се е самозалъгвал, той в същност не е могъл да се примири с мястото на втори след Наполеон, след Кутузов или след рано починалия Карл, а на съдбата й се е досвидяло да му даде онзи живец, който от таланта прави гений.