Но като не признаваме на Дибич гениалност, ще бъде несправедливо да му откажем изобщо дарби ли качества на голям военачалник. Да бъдеш на второ стъпало след Суворов, Наполеон, Кутузов или Карл, това значи все пак да си на изключителна висота. Но ако Дибич не постигна дори славата на втори след великаните, причината е, че завоюва успехите си срещу некадърни противници, а наскоро след това — впрочем там го намери и смъртта му — се окървави и като палач на въстаналия полски народ.
За способностите на Дибич съществуват много доказателства. Едно от тях е сражението при Сливен на 31 юли 1829 година.
Далечното начало като че не предвещаваше този ярък успех. Защото както много от документите, произлизащи от щаба на Втора армия, диспозицията за настъплението към Сливен, издадена на 27 юли в Айтос, се отличаваше с обширност и дребнави подробности, но в нея липсваше най-същественото — целта на придвижването. Прекалената й сложност предизвика и доста бъркотии, особено на 28 юли, когато 6 и 7 пехотни корпуси така се сбутаха и измесиха при дислоцирането, че се наложи цяла нощ да ги разделят. Наложи се също на 29 юли да издават нова диспозиция… Но така или иначе на 30-ти авангардът беше вече в Есирлий (Блатец), а главните сили — край Драгоданово и Трапоклово. И в този ден войската получи онази почивка, която се дава обикновено пред голямо сражение. Оттук нататък в действията и решенията на граф Дибич не може да се намери никаква слабост, никаква пукнатина.
Частите започнаха да заемат определените им за битката места още на 30 вечерта. В 6 часа сутринта на 31 юли главнокомандуващият пристигна при войските на генерал Ридигер (7 корпус), до с. Калояново и един час по-късно започна паметното настъпление срещу добре укрепения Сливен. Начело, разбира се, тръгнаха казашките полкове на Илин и Чернушкин под общото командуване на генерал Жиров. След набег напред и наляво, те пресякоха Краставо поле и излязоха чак на възвишението Бършен и оттам видяха Ямболския път и по него — настъпващия отряд на Шереметев (нека припомним, че седмица преди това Шереметев без съпротива бе заел Ямбол). На освободеното от казаците място настъпи пехотата: вдясно корпусът на Ридигер, вляво — на Рот (6 корпус), а половината от корпуса на граф Пален (другата половина заедно със самия него още от Айтос бе отправена на юг към Факия) се придвижваше зад частите на Ридигер като резерв.
При Балдаранския мост стана първият сблъсък с турците. Отхвърлиха ги лесно, но сведенията, които получиха от заловените пленници, бяха тревожни — великият везир бил излязъл от Шумен и предния ден бил вече в Котел начело на значителни войскови части. За да запази фланга си, Ридигер заповяда 6 Черноморски казашки полк да тръгне през с. Сотиря и да отиде няколко версти на север, а Дибич допълнително изпрати 13 егерски полк по пътя през Ичера за Котел с разпореждане да заеме позиция в планината. Осигурил се така срещу неприятни изненади, граф Дибич заповяда атака на Сливен.
Турската отбрана беше развита ветрилообразно с център Сливен, а полуокръжността на основната защитна линия започваше при Ичеренския път около лозята на Айвалъ дере, спущаше се на юг, като обхващаше възвишението Япабаир, по-нататък в лек завой на юг минаваше през гъстата дъбова гора източно от града (отдавна вече несъществуваща), образуваше голям военен лагер около пътя за Ямбол и завършваше южно от града при разклона на пътищата за Ени Заара (Нова Загора) и Казанлък, като опираше на височината Гюнюзя. Като знаеше това разположение на отбранителната линия от сведенията, донесени от Бяно Абаджи333, и като очакваше — това се налагаше от здравия разум, — че основните турски сили ще са съсредоточени по пътя Сливен — Карнобат, граф Дибич започна основната атака срещу града откъм изток. Придвижването на Ридигер бе много затруднено от гъстата гора, докато по пътя между Балдаранския мост и града кавалерията настъпи по значително по-благоприятен терен и там стремителният й удар предизвика веднага масово отстъпление на намиращата се срещу нея турска конница и пехота в направление към Ени Заара.
Очертаваше се възможност турците без особени усилия да бъдат изтласкани от Сливен. За мнозина пълководци това би се видял достатъчен резултат, но Дибич не се задоволи с подобен лек успех; не само защото той не удовлетворяваше амбициите му, а и защото през цялото време гледаше и към бъдещето — ако всички турски сили, около 15 000 души, се изтеглеха на юг, те щяха утре да бъдат отново срещу него заедно с и без това мощния одрински гарнизон в боя за старата османска столица.
333
Тук заслужава да цитираме д-р Табаков, т. ІІ, стр. 110:
„Дибич е разчитал на българските донесения… Живо участие са взели някои членове на сливенското Братство като куриери между Сливен и руските лагери…“