Оттук нататък Дибич се прояви действително като „малък Наполеон“. Гъвкав в маневрирането и бърз и оперативен в решенията си, той веднага измени първоначалния си план за сражението. От 7 корпус остави на десния фланг само 18 пехотна дивизия на генерал-майор княз Горчаков, а Ридигер, стария и опитен кавалерист (припомняме, че до миналата година той бе командувал 3 хусарска дивизия), с всички конни сили и малко лекоподвижна артилерия хвърли на юг, в участъка, където приближаваше Шереметев. Ридигер бързо се озова под Бършен, смете от движение предните турски постове и заповяда на придадената му артилерия да открие честа стрелба към главната турска позиция. Противникът им отговори само с два залпа и започна да се изтегля към добре укрепения си лагер. Междувременно Курландският улански полк напредна по крайния ляв фланг на руските сили, зае височината Гюнюзя и прекъсна пътищата към Ени Заара и Казанлък.
Успехът обаче все още беше само временен. Това най-добре разбраха двата ескадрона, които — по петите на отстъпващите от Бършен противници — на три пъти атакуваха турския лагер и три пъти бяха принудени да се върнат. Изобщо тук, при главните турски сили, боят „се затегна“ и продължи пълни три часа — това беше най-тежкото и най-упорито сражение от Кюлевча насам.
Докато траеше то, по останалите части на фронта не бездействуваха. Генерал княз Горчаков остави пехотната дивизия да напредва пълзешком през гората, а поведе придадения му малък казашки отряд334 и със стремителна атака зае Япабаир и от височината му пръв от русите видя плувналия в зеленина голям и красив град Сливен. Но Горчаков не беше авантюрист по дух. И съумя да обуздае и себе си, и своите казаци, така че дочака 36-и егерски полк и заедно с него се отправи в боен ред към града, за да бъде заедно с егерите пръв от влезлите в Сливен.
Но още преди да влезе в града, той срещна сливенци. Беше една процесия от сливенски първенци начело със свещеници, издигнали свещения кръст в разтрепераните си от вълнение десници. Князът не се смая нито от процесията, нито от кръстовете, нито от хляба и солта — минал бе той през много български селища, та, без да престава да се трогва, бе привикнал на това. Смая го друго. Това бяха няколко мъртви или умиращи старци в ръцете на пратениците; старейшините на Сливен му казаха, че те умрели от радост…335 И още че в процесията, рамо до рамо с българските първенци, крачеше и един турчин на средна възраст, по-скоро висок, отколкото нисък, с безкръвно лице и сини очи и с дрехи и чалма, по които нямаше нито една случайна гънчица. Читателят лесно ще се досети, че става дума за хаджи Молла336 — него бяха избрали хората от конака да изрази покорство пред „московския везир“; впрочем той беше и единственият от конашките турци, когото в такъв ден българите биха допуснали помежду си.
Княз Горчаков се постара да прикрие смайването си, а после придаде към делегацията едно отделение войници и я отпрати по-нататък, между края на гората и Балдаранския мост, където Дибич бе разположил командния пункт и щаба си.
Докато пратениците на Сливен бързаха по Карнобатския път, в южния участък на бойната линия вече бе настъпила развръзката. Ожесточени от трите си последователни неуспеха и получили в подкрепа един ескадрон казаци, кавалеристите на Ридигер се хвърлиха в яростен щурм. Около турския лагер337 се разгоря тежко сражение, в което русите загубиха един офицер и дванадесет кавалеристи, но пробиха отбраната на противника и го обърнаха, в паническо бягство. Очевидци разказваха след това, че „Хамамбаир, Урум Тарла и Бармука почернели от гъмжилото на бягащите турци“, но те в същност бяха посинели и почервенели, защото такава бе новата униформа на войските след „низам-и джедид“338.
Сливенската делегация пристигна при главнокомандуващия малко след вестоносеца, който съобщи за пълната победа, та го завари в превъзходно настроение. Всички пратеници плачеха като деца и се задавяха в сълзите си, та едва сполучиха да изразят щастието си за донесената свобода, свещениците с кръстове в ръце поръсиха военачалниците със светена вода, поднесоха на Дибич хляб и сол, а хаджи Молла му предаде ключа на града339 като знак за покорство на турското население.
Хората от щаба се разпоредиха за превоза на пратениците, та да може те да се върнат в Сливен едновременно с Дибич; бяха очаквали съгражданите им да посрещнат московците с радост, но се смаяха от безпаметния възторг, който владееше в града — хилядно множество посрещаше с неописуем глъч полковете на победителите, поднасяше на солдатите плодове и бакъри с вино, разстилаше пред краката им шарени черги и килими от цветя, жени и девойки украсяваха гърдите им с китки, мъже плачеха и ги целуваха… С ръка до фуражката, Дибич поздравяваше наляво и надясно, но в същност твърде малко забелязваше океана от въодушевление, разлян около него340; чужд на славянските разнежвания, той вече бе отново „на Негово императорско величество верноподанен и най-верен слуга“ и пътем обмисляше писмото, което щеше да отнесе в Петербург вестта за новия му успех. (Той остана глух и за овациите, които сливенци му устройваха цялата нощ; Дибич се затвори в определената за него къща и като пресушаваше чашите пунш, съчиняваше писмото си до царя.) По-наблюдателните членове на свитата му обаче забелязаха една странна особеност — между посрещачите му почти не се съзираха млади мъже. По-късно тайната се разкри: веднага след бягството на турците младите българи бяха нахлули в изоставения им лагер, награбили бяха всичкото оръжие, което намериха там и което съвсем не беше малко, и с него в ръце се бяха втурнали да преследват и секат и разстрелват гъмжилото бягаща турска войска…
334
Една любопитна подробност: от руска страна цялото сражение за Сливен е изнесено изключително от кавалерията; случило се е така, че пехотата не е дала нито един изстрел.
336
Малко отклонение от истината — според Панайот Хитов („Как станах хайдутин“, ДВИ, София 1973, стр. 42) в делегацията е бил „един турчин по име Бириджи Алия, който живеел добре с българите и е имал смелостта да не се бои от тях“.
337
Турският лагер се е намирал приблизително около мястото на днешния електролампов завод „Елпром“.
338
Пехотата е била със сини потури и червени рубашки и фесове, артилеристите — целите в синьо и със сини високи калпаци с червени дъна.
340
Действително в писмото на Дибич до императора, носещо дата 1 август, в което се описват съображенията на командуването за предприемането на похода към Сливен и сражението за този град, не се съдържа нито една дума за българското население и за посрещането, устроено от него на руската войска.