— Познавам те, бай Стояне — започна Георги, — и няма да ти искам клетва за мълчание. — Другият, известен мълчаливец, само кимна в знак на съгласие. — И ще ти говоря ачик, без завъртулки. — Па разказа всичко от игла до конец. — Сега разбираш, бай Стояне, защо те вдигнах от леглото посред нощ.
— Защо мислиш, Силдар, че аз мога да ви конущисам с Генчо Къргов?
Откакто влезе при тях, тези думи май бяха първите, произнесени от Стоян Шошов. Георги Силдаря отклони прекия отговор:
— Речи само, че съм погрешил, бай Стояне, и повече нито слово не ще чуеш от мене по тази работа.
Гостът потъна в безмълвие. Виждаше се — размисля и претегля. След като дълго мълча, той най-сетне произнесе пестеливо:
— Как я виждате да стане тази работа?
— Най-добре е ти сам да занесеш нашия хабер на Генчо. — Шошов изду бърни отрицателно. — Ако не — ще проводя един от синовете. Но трябва ти да му кажеш кой път да хване.
И пак замълчаха тримата. И най-сетне:
— Така да бъде, Силдар. Но слагам едно условие. Ще изляза оттук със сина ти, на края на града ще му кажа, каквото имам да му казвам, и той на часа ще поеме към Балкана.
— Прав си да се вардиш — съгласи се Георги. И се развика: — Маноле! Хей, Маноле!
— Няма ли да проводиш Бяно? — попита Алтънлъ Стоян. — По-як ми се види…
— Душата му е мека на Бяно — обясни бащата. — А тази работа не ще само сила…
8
Късно беше, а в конаците го чакаше хаджи Молла, кятибинът му. Върху неговото и без това бледо лице на буквояд личаха признаци на умора: хаджи Мола не беше от хората, навикнали да работят дълго след заник слънце.
— Какво има? — попита Тахир ага. Беше сигурен, че се е случило нещо, за да го чака този сънливец. — Защо не си в леглото?
Както винаги, гъжвата му бе на мястото си, и то безупречно подредена. Наспроти това кятибинът я попипа с привично движение и стори по-дълбок поклон, отколкото случаят го изискваше. Тези негови поклони дразнеха аяна, в тях виждаше повече раболепие, отколкото уважение. „Наследил го е от майка си, гяурката — казваше понякога за него Тахир ага. — Не може да си отгледан от ръце на майка-робиня и да не прихванеш от нея нещо робско.“ Дразнеше се аянът, но не му и минаваше през ум да даде пътя на писаря. Защото хаджи Молла владееше превъзходно турски, български и арабски, пък и умееше да говори по-витийски от който и да било софта или мюфтия, а книжата пишеше така изкусно и завързано, че на тях и в Портата „евалла“ казваха.
— Вест се получи, аян ефенди — със сведени към земята очи отговори хаджи Молла. — Нарочен пратеник дойде от Елена. Както беше уговорено, днес хазната тръгнала с татарите през Казан.
На негово място Тахир ага нито щеше да сметне хабера от Елена за толкова важен (в края на краищата съобщаваха познати неща), нито пък и да го сметнеше, щеше да развали за него табиетите си. Но престараването на служителя заслужаваше една похвала.
— Добре си направил, че си ме почакал, хаджи. Хайде сега върви си в къщи да спиш. И се помоли всичко да свърши добре. Нали знаеш какво казват старите хора: „Дюн доунджаа, сабах олунджаа, нелер опур“.30
Изрече този лаф ей така, да се намира на приказка. А утре щеше да се проклина за него. И да си казва, че е предизвикал съдбата…
Като остана сам, Тахир ага плесна с ръце и заповяда на притичалия слуга да му донесе наргилето. Дръпна няколко пъти от пушека с мирис на гюл31, но остави кехлибарената захапка настрана — главата му, още мътна от Силдаровата „скоросмъртница“, съвсем се разбъркваше от тютюневия дим. Погледа как светлините на многобройните свещи играят върху грамадния зелен камък на пръстена му, па стана от миндера и с бавни крачки се заразхожда из одаята. Внезапно се улови, че не мисли нито за хазната, нито за своя разговор с Георги Силдаря — в ума му се въргаляха, връщаха и повтаряха чудашките приказки на Бяно.
Тахир ага познаваше човешката природа и нямаше никакви илюзии за възможността добротата да стане върховен закон над човеците. Добър ли си, туй е все едно да приемеш ориста да бъдеш агне сред глутница изгладнели вълци. Друга представа имаше агата за онези начала, върху които трябваше да се изгради редът и в града, и в цялата царщина. Тази негова представа се бе родила преди осемнадесет години — в онзи най-щастлив ден на живота му, когато усмивката на съдбата му отреди да говори очи в очи със Селим хан Трети: ако не най-великия (той страдаше от малодушие, от липса на твърдост и в края на краищата заради тях загуби и престола, и живота си), то положително най-мъдрия от всички султани. Тогава Селим хан бе разказвал за своя „низам-и джедид“32; Тахир ага не разбра всичко в този разказ, прекалено отвлечен и сложен, но собствените си представи за добро и ред изгради върху онова, което право или криво проумя от словата на падишаха. Е, на Селим хан липсваше здрава ръка, но ето — сега Махмуд хан Втори, да му даде аллах да живее сто години, макар и да няма великите прозрения на своя предтеча, полека-лека осъществяваше предначертаното…
32
„Низам-и джедид“ („нов ред“) — опит на султан Селим ІІІ за реформа, с която да преодолее вековната изостаналост на Турската империя и да се доближи тя до развитието на Запада. Сам твърде образован, познаващ ученията на Русо и Волтер, Селим ІІІ си представял своя „нов ред“ като някаква чудновата кръстоска между волтерианството и ислямския фанатизъм.