— Не научи ли името на оная нещастница? Нали разбираш — трудна била и… Сега може да съм чичо, пък да не знам на кое дете… То за нищо не е виновно, та…
— Не рачи да ми каже — поклати глава войводата. — Пари даже искаше да й прати, ала си замълча, не каза. Моят човек, който го посече, разправяше, че накрая бил изговорил някакво по-особено име, но тъй и не… Кара Танас се плесна по челото. — Ей, знаеш ли, тя ще да е!
— Коя, войводо!
— Случи се, че сабахлен слязохме от планината заедно с дружината на Цоню Брадатия. Една невеста придърпа Цоню настрана и нещо го заприказва. После се отдръпна от него и право при мене дойде. Млада жена, хубава, бедничко, но чисто облечена, с пеленаче на ръце. Попита и мен: „Много си скитал по тази планина, войводо. Не си ли виждал един мъж на име Манол? Манол, сина на Георги Силдаря?“
— И ти?
— Само като чух името на Манол, смъдна ме ей тук, в сърцето — виновно каза Кара Танас. — И я излъгах… Пък чак сега се сетих, че тази ще да е била Маноловата изгора. Попитай Цоню Брадатия, Бяно. Може той да познава невестата…
— Къде е Цоню войвода?
— След ден-два го потърси при генерала с мъчното име. Казваше ми Цоню, че ще прескочи до Драгоданово да види своите, а след туй се връща да се пише волентирин заедно с момчетата си…
Какво друго можеха да си кажат? Сбогуваха се как да е и всеки пое пътя си. Когато прекрачи портата на своя дом, срещу Бяно припна Яна с детето на ръце. Лицето й сияеше:
— Гост имаме, твоят побратим. — И като видя, че Бяно все още стои като истукан, допълни: — Ама не разбираш ли, московецът е тук, Роман Корзухин, и те чака!…
Бяно отново се прекръсти. И рече:
— Права си, побратим… Зер друг брат вече нямам…
Яна се дръпна назад като ужилена:
— И Манол ли?
Той кимна.
— И Манол. Бог да го прости…
Вече щяха да сядат на трапезата, когато на дворната порта се потропа и в очертанията й се появи един мъж, който, речи го, я запълни цялата; по дрехи приличаше на чобанин-северняк, но мустаците му, дебели като повесма, и кривнатият над едното ухо калпак като че ли повече подхождаха на волен старопланински хайдутин.
— Хееей, има ли тук хора бе? — провикна се новодошлият от двора.
Колкото и да е странно, пръв го позна Корзухин:
— Я! — възкликна. — Ами че това е Буюкли!
— Кой? Кой? — проточи врат Мавроди Коджакара. Следобед той бе прескочил да се види с Бяно и Селимински и бе останал тук, омагьосан от присъствието и личността на руснака.
— Георги Буюкли, така е известен в Русия. А по вашему се казва капитан Мамарчев. — И добави с променен глас: — Той беше началник на Васил, преди да постъпи деншчик при мене…
Бяно слезе от хаета да посрещне госта. Знаеше той, че по майка е роднина с Мамарците, но никога не бе виждал легендарния капитан.
— Слушай — рече му капитанът, след като се прегърнаха. — С мене са двама другари. Ще има ли и за тях по лъжица боб?
Когато Бяно въведе в двора и другите гости (те бяха трийсетинагодишни яки мъже, по дрехи и изглед лика-прилика на Мамарчев), капитанът бе вече горе, на хаета.
— Виж ти каква среща, ваше превъзходителство… — започна Мамарчев, но Корзухин го прекъсна:
— Под този покрив са само братя славяни, капитане. И сред тях — Роман Алексеевич.
— Чувам това с радост, Роман Алексеевич — засмя се капитанът. — Иначе, кой знае, може да викнехте двама стражи и да тикнете мене и моите юнаци в дранголника.
Яна вече бе пренесла и на новодошлите, та на хаета се образува цяла мъжка дружина.
— Как попаднахте тук, капитане? — попита Корзухин. — Чувах, че вашите доброволчески команди са нейде към Делиормана…
— Затова казвах, че може да поугоим тахтабите в дранголника. Господин полковник Липранди347 навярно още се чуди къде изведнъж пропаднаха повече от половината от подчинените му български волентири.
— Избягахте?
— Просто си отидохме. Намерихме си нашенски дрехи и една нощ се изнизахме…
Тук Бяно прекъсна разговора им, като се изправи и заяви на всички, че иска да доведе още един мъж на празничната им трапеза.
— Щом аз съм му дал подслон — каза, — вие бъдете добри да му дадете място между вас. И такова отношение, че да не се почувствува нежелан, натрапен.
След тези думи изчезна някъде долу, в избата на къщата. С изключение на Селимински — той очевидно знаеше кого ще доведе, — останалите с любопитство очакваха да видят тайнствения гост. Предвкусваха нещо необикновено и не се измамиха: в тези дни на опиянение от свободата, когато всеки българин повече или по-малко виждаше във всеки турчин един многовековен угнетител, към трапезата, заета от членове на бунтовното Братство, един руски подполковник и неколцина от прославилите се край Силистра волентири, Бяно водеше… един турчин.
347
Припомняме, че полковник И. Липранди бе назначен командир на българските доброволчески части, с които остана да действува около Шумен, Разград и Дунава.