— Видяхме тя, колко й е силата — изсумтя другият от придружниците на капитан Мамарчев.
— Кажи, хаджи Молла, кажи всичко, що си премислял! — Бяно се уплаши, че това обаждане ще заключи устатата на турчина.
— Да кажем, че е сбор и двама пехливани се борят. Те и двамата са яки като бикове, ала вече пак единият е по-силен и по-чалъмлия и надвива. Но туй не значи, че победеният е слабак и че като се надигне от земята, всяко момче ще може също да го победи.
— Е, нямаш много добро мнение за нас, турчине — кисело се засмя Мамарчев и засука дебелите си мустаци.
— Не е лошо — намери сили да възрази хаджи Молла. — Искам само да ви предвардя от лекомислие. Турция не е сила за подценяване, агалар, не е такваз кекава, каквато човек ще я помисли, като я види на земята, надвита. Случи се да чуя от Халил паша, че за таз война султанът е събрал до двеста и петдесет хиляди души. Туй е много нещо, агалар, голяма сила? И всички с пушки от Франза. А колко топове, колко ятагани!… Трябва да ги премислите тия работи, агалар, преди да…
Не довърши. Но не беше и нужно — всички го разбраха. И млъкнаха.
За да строши мълчанието, Корзухин се обърна към Мамарчев и каза със смях:
— Като си представя каква мутра — (тази дума употреби изтънченият иначе офицер, защото така го бе изучил преподавателят му по български език Васил Силдаров) — е направил Липранди, когато е видял, че сте офейкали, иде ми да се пръсна от смях. — После стана по-сериозен. — Но работата не е чак толкова смешна, капитан Буюкли. Като ви прати за началник Липранди, командуването ви призна, че сте на руска служба. И сега, ако ви пипнат, може да ви съдят като дезертьори.
— Какви, какви им рече, че били? — попита Мавроди Коджакара.
— Фирари — преведе Селимински. — Бегълци от войската.
— Не ме е страх — отговори Мамарчев. После се ухили: — Имам си аз един хитър кроеж. Изпълня ли го, тогаз пет пари не давам и за Липранди, и за Дибич, и за…
— Хайде, хайде — прекъсна го със съучастническа шеговитост руснакът. — И аз не давам пет пари за тях, но не го казвам гласно. Правете и вие като мене, такъв е моят съвет. А сега да вдигнем чашите, приятели. И да кажем като мюсюлманите: каквото е писано, то ще стане…
12
Скоро се разбра какъв е бил кроежът на Мамарчев. Не мина много време и в Сливен се разчу: станал капитанът сливналия, зер „отгдето е жената, оттам е и мъжът“, пък той на бърза ръка се оженил за Радка Караделева, Деляновото девойче. Хората я разправяха така: много скитал Георги Мамарчев по света, ала не искал чуждоземка, българка искал за жена, та останал ерген до тези години348; пък като зърнал Радка, прочутата хубавица… Всичко туй беше вярно, ала имаше и още една истина — с тази женитба Мамарчев скъсваше със службата си при русите.
Но людската мълва не се задържа много-много около венчилото на Мамарчев, едно ли, две ли бяха събитията през тези паметни дни, че да се задържи приказката за една женитба! Чаршията гъмжеше от новини, коя от коя по-прясна, коя от коя по-важна — чуеш я при единия край на чаршията, а докато стигнеш до другия, тя вече овехтяла, пуснала брада до пояса. Имаше и таквиз неща, дето трябваше да се решават от цял Сливен, — и жените барабар с мъжете!, — та сливналии свикнаха кажи-речи през ден да се събират в двора на църквата „Свети Никола“; там обсъждаха, там се караха, там решаваха… В такъв въртоп колко трае един хабер за венчило?
Народът непрестанно се люшкаше между покруса и безумен възторг. Разчу се, че генерал някакъв, поляк по род и Монтрезор по име, с един полк казаци освободил Котел349 и сърадването стана повод за нови буйства и зияфети; после обаче се чу, че същият този Монтрезор образувал чета от волентири, раздал и оръжие и им поверил цялата грижа за опазването на реда, за старшина на селото оставил пак българин, някой си Стефан (московците му викали Степан) Савов, а за представител на войската (нему пък котленци викали консул) един майор, зовял се Крилов, и — колкото да не е без хич — шестима казаци… Тогаз сливналии едва-що не умряха от завист, че котленци излязоха по-ачигьоз и имат пред дядо Иван по-голямо доверие.
Или друго. Когато „московският везир“ Дибич тръгна с войските си към юг, сърцата на сливенските мъже се съкрушиха; но като се разбра, че на постоянна стоянка в Сливен е оставен цял един полк350 и същият онзи генерал Монтрезор — за управител на града и казата, избухна пак онази буйна радост, с която преди няколко дни посрещнаха братята-освободители и пред къщата на чорбаджи Иванчо, която Монтрезор бе избрал за себе си и своя брат, ден и нощ пищяха гайди, виеха се хора, трещяха гърмежи на пищови и шишанета… Генералът и капитаните Понятовски и Ланевски от неговата свита (за Ланевски се говореше, че бил също поляк и още поет — дума, за която никой нямаше сносна представа) няколко пъти съветваха сливналии да проводят свои пратеници с „московския везир“ и никой не обърна внимание на тези приказки, но едва Монтрезор спомена, че за прочистване на казата от турски шайки и башибозук има нужда от волентири („улинтири“, както тази дума се преиначи по сливенски) и мигновено на негово разположение се озоваха до 600 души „все отбор мъжаги“, въоръжени от глава до пети…
348
Мамарчев е роден в Котел през 1786 г., следователно към времето на описваните събития е 43-годишен.
349
Котел е освободен на 2 август (П. Цончев), според други изследователи (Георгиев и Дечев) на 3 август 1829 година.