И юрнаха се хабери за подвизите на улинтирите — ония, дето бяха под началството на генерала, и другите, които шетаха на своя глава. Чу се например, че казаци и сливенски улинтири стигнали на юг чак до Малък Самоков351 и там разрушили железодобивниците. При Оризари352 пък сто и двайсет казаци и двеста улинтири направили на пух и прах пет стотици низами, всичките на коне, всичките въоръжени до зъби. Четири дни по-късно други седемдесет казаци и деветдесет улинтири спипали на тясно край Твърдица един турски бьолюк, видели му сметката и взели толкоз оръжие, джепане и храна, че трябвало да направят цял керван, за да ги пренесат в Сливен. Пък за дружината на Генчо Къргов войвода дойде вест, че край Мустафа паша имала голям бой с турчулята, трима души от нея паднали убити и други трима — и Генчо Къргов между тях — били ранени, ала надвили и хвърлили голям пердах на низама. А сетне едновременно с московците влезли в Одрин и присъствували, когато паши и везири на колене и със сълзи на очи просели мир и пощада…
Не оставаха по-долу и другите, които не бяха под руско началство. От тях най се прочуха четридесетимата улинтири на Петър Бояджиолу, когото московците не знаеха как да нахвалят, та взеха да му викат галено на свой език Петрушек. Този именно Петрушек сгащи при село Сотиря орда гъжвалии и с голямо юначество ги победи, като улови стотина от тях; трийсетте, които се знаеха за мъчители на беззащитната рая, още там предаде на смъртна казън, другите седемдесет отведе в Сливен и ги построи на един ачиклък — да ги видят българи и московци. Дойде да ги види и сам генералът. И толкова се възхити от подвига на четата, сразила далеч по-многоброен враг, че потупа Петрушек по рамото и му наговори какви ли не хвалби.
Не липсваха и майтапски случки. Хаджи Александрия например взе, че завидя на Петрушековата слава и реши да я затъмни. Събра петдесет души и удари на Челтакчий353, в което живееха само турци; мислеше, че с един юруш ще ги пръсне като пилци, но те не само му се опряха, ами като повикаха помощ от другите села, хвърлиха здрав кьотек на дружината му, убиха неколцина от нея, а останалите и самия хаджи Александрия гониха чак до Сливен. Там злощастният улинтирски началник се оплака на московците, че „челтакчийци се готвят да се вдигат на война“ и ги прелъга да му дадат в помощ казаци и два топа. Ала истината лъсна наяве и хаджи Александрия трябваше посрамено да подвие опашка. Трябваше, ама той не я подви, та реши да удари турците в Чаирлий. И уж хубаво подготви юруша, пък през нощта улинтирите му за едното чудо дето не се избиха помежду си в тъмнината, „та сам хаджи Александрия е трябвало да се върне през Хамамбаир «по калцуни» сред нощта…“
Но злощастници като хаджи Александрия бяха общо взето малко. Чети на сливенските улинтири шетаха с успех по Ескизаарско, към Казанлъшко и на юг чак до Одрин. И отвред пристигаха хабери за техни победи. Хабери пристигаха още, че — практични като всички сливналии — от тези победи те не излизали с празни ръце… Най-много пострадаха имотите на Тахир ага, сетне на разни бабаити, натрупали имане от потта и кръвта на българите, но същата участ не отмина и някои невинни хорица — понякога „покрай сухото гори и мокрото“, както е приказката. Тъй или иначе мнозина от улинтирите разбогатяха така, че и внуците и на внуците им внуците още имаха да ядат и да благославят дядо си улинтирина.
Тез чудесии съвсем разбъркваха акъла на сливналии. А един от най-обърканите измежду тях беше Бяно Абаджи. Той не беше правил кой знае какви тъкмежи за времето, когато свободата с камбанен звън ще озари отечеството му, но все пак си бе представял, че тогаз най-голяма роля ще се падне на Братството. А то какво се случи? Свободата извади напред нови, съвсем непознати, нечувани до вчера люде, и то предимно люде на калъча, не на спокойния разум, такива като „Петрушек“ Бояджиолу например. В устата на хората сега не бяха имената на нямащия равен на себе си по образованост хаджи Иван Селимински, на братята Топракчиеви, на разсъдливия хаджи Людскан или на обиграния Иванчо Куртев; прославиха се в кръв и насилия улинтири като Хамура Вълю, Злати Бакърджиолу, Нено Улинтирина, Тодор Кършоолу, Кюркчи Тодор Христодулов, хаджи Димо Улинтиря…