Одобрително шумолене изпрати Евтимовите думи, ала никой не свари нито да ги подкрепи, нито да ги оспори — откъм Ямболския път се чу бесен тропот на коне и след малко в двора на църквата влетяха двама ездачи. Единия (беше Радой Караколев от Кортен) малцина познаха, но затова пък никой не сбърка втория, с превързаната ръка — войводата Генчо Къргов.
Грижовни ръце отведоха Генчо Къргов до камъка и го поканиха. Войводата изгледа струпаната около него навалица и произнесе глухо:
— Братя! Мили братя… Мирът се подписа!…
Каза тези думи така, че ничие сърце не възликува.
Сети се някой, та попита:
— А ние, войводо? За нашите съдбини що пише в него?
Гръклянът на коравия хайдутин подскочи няколко пъти, опакото на ръката му избърса очите.
— Нищичко, мили братя, нито едно слово. Оставаме си роби, каквито си бяхме…
Цяла минута никой не издаде звук. После един женски глас изпищя неистово. И отпуши всеобщата жалост…
13
Никой не знаеше по-добре от него, че не е редно лентата на Георгиевския орден да се опасва върху мундира, но въпреки това Дибич реши да я постави. Стоеше прав пред огледалото и се остави да бъде гизден от опитните ръце на камердинера Степан. Не само не се подразни, че с лентата нарушаваше уставите — нейният вид върху изпъчените му войнишки гърди дори го възторгваше.
Днес никой не можеше да помрачи настроението му — той, фелдмаршал Дибич-Забалкански (титлата Забалкански получи няколко дни, след като на 8 август влезе победоносно в Одрин, старата столица на султаните, а фелдмаршалският чин пристигна, едновременно с целия списък на наградите354, заедно с ратификацията на мира), „малкият Наполеон“ на руската армия, извърши великото дело на своя живот и сега му оставаше само „да сложи точката над и-то“: да произнесе речта на триумфатор, да премести в Бургас главната си квартира и да се върне в Русия, за да приеме с пълни шепи радостите, които се полагаха на победител като него.
Да, днес е неговият ден, на Дибич-Забалкански, и никой и нищо не може да го принизи. Злобата на завистниците, одумките на клеветниците, подмятанията на съперниците — всичко днес е прашинки под стъпките на човека, който прекрачва в историята. Той самият ще се погрижи да забрави онези неща, които могат да хвърлят сянка върху неговия триумф. Некадърността на противника прекалено безцветното за да бъде славно превземане на Одрин355, онези турски войници, брулещи орехи, гледката на които го бе накарала да изпитва желание да повръща356 — всичко това Дибич-Забалкански ще забрави, ще захвърли зад себе си, ще го изличи от ума си. И ще остане само съзнанието, че е единственият пълководец на Русия за всички времена, достигнал предишната столица на Османската империя и спрял само на две нищожни крачки от сегашната, ще си спомня изучавания дълго и тайно пред огледалото жест, с който върна сабите на тримата пленени паши Ибрахим, Халил и Шефик-Али-Мехмед, ще се опива от съзнанието, че е диктувал и подписал „Адрианополския мир, най-славния от сключените когато и да е“, и то в същия дворец, от който султаните на Турция са изпращали пълчищата си, за да завоюват половината Европа.
Докато гледаше с премрежени очи как светлината на многобройните свещи играе върху скъпоценните камъни на ордена му „Свети Андрей Първозвани“, той рече на застаналия крачка зад него камердинер:
— Добре е, Степан, всичко е comme il faut357. И все пак…
— Какво ще заповядате, господарю?
— Струва ми се, че няма да бъде излишна една глътка за смазване на езика.
— Пуншът е готов, господарю.
Фелдмаршалът изпи на един дъх приятното топло питие, хвърли последен поглед в огледалото и останал доволен от своята външност, тръгна към величието си.
Слизаше по стълбите, за да отиде в големия салон на приземния етаж, където бе събрано цялото висше офицерство на похода, и си повтаряше главните точки на словото, което щеше да произнесе, но изведнъж умът му се отплесна по съвсем друго. Погледът му спря върху позлатените дъсчици, на които длетото на майстор-резбар бе изписало с релефни арабски букви стихове от Корана — единствената украса на двореца. Те не го дразнеха, но все пак съжаляваше, че наред с тях няма картини или други произведения на изкуството; от всеки свой поход той бе донасял по някакъв сувенир, не непременно скъпоценен, но почти винаги характерен за страните и народите, през които бе минавал, и напоследък, особено отсам Балкана, все си бе представял как венец на неговата колекция би бил например един портрет на Баязид Светкавицата или на Сюлейман Великолепния…358
354
За победоносното приключване на войната цар Николай І е наградил предимно с ордени и повишения в чин всички по-главни участници в похода в Европейска Турция. Тук ще изредим наградите само на двама:
Дибич — за Кюлевча орден „Св. Георги“ ІІ ст., за Силистра — назначен „шеф на Черниговския пехотен полк“, за прехода през Балкана — титлата Забалкански, за завземането на Одрин — елмазени знаци на ордена „Св. Андрей Първозвани“, при сключването на мира — орден „Св. Георги“ І ст. и чин фелдмаршал; освен това получил един милион златни рубли.
Барон Тол — графско достойнство, орден „Св. Георги“ ІІ ст. и „Св. Владимир“ І ст., „шеф на 20 егерски полк“ и 300 000 рубли.
355
Походът от Сливен до Одрин е минал безпрепятствено и в нощта срещу 8 август руските войски са били пред града. Дибич и Тол излезли с малък конвой да огледат подстъпите към крепостта, с намерение да атакуват на разсъмване — преди силният турски гарнизон да открие колко слаби са в същност техните сили. Но като се върнали в лагера, там вече заварили турска делегация, дошла да преговаря за предаването на града. Уговорили условията и в 10 часа сутринта руските войски заели Одрин.
356
Случаят е разказан от Фонтон в неговите „Писма“, стр. 265. При превземането на Одрин русите очаквали събуждането на турския фанатизъм заради това, че „неверници“ влизат като победители в сарая на най-славните им султани. Но вместо това „… ще повярваш ли — пише Фонтон, — че когато ние минавахме през градината, двама турски войници хвърляха тояги в едно орехово дърво, без дори да се обърнат да видят минаващите чужденци?“.