Не беше се още освободил от тези мисли, когато влезе в големия салон. Облечените в разкошни мундири офицери удариха токовете, дипломатите във фракове сведоха глави, само нововъздигнатият в графско достойнство Тол (така сам Дибич бе продиктувал церемонията) отиде да го посрещне до вратата и на крака зад него го съпроводи до отсрещния край на салона. Сухотата на руския дворцов церемониал, обикновено твърде допадащ на строгата му прусашка природа, сега го подразни: друго би било, ако тежката тишина в салона се заменеше със стройното римско „Ave!“, с разпуснатото, но бурно френско „Viva!“, че дори и с панаирджийското „Bravo!“ на халтавите италианци…
Сред шпалира на бляскавото множество Дибич стигна до подиума, където някога бе стоял тронът на османските завоеватели, изкачи няколкото стъпала и се обърна. Стотината погледи, събрани в него, поласкаха суетата му, дадоха му онова чувство на крилатост, което обикновено получаваше само от алкохола. И като направи измерена до секунда драматична пауза, фелдмаршал граф Дибич-Забалкански заговори.
Знаеше, че е превъзходен оратор, способен със силата на думите да изтръгне сълзи от очите на слушателите или да ги доведе до екзалтация, но въпреки това дълго бе премислял днешното си слово, зазубрял бе особено сполучливи изрази, репетирал бе пред огледалото интонацията и жестовете си. Защото този ден бе неговият ден и днешните му думи от устните му отиваха направо в историята…
Но още преди средата на речта си забеляза, че аудиторията не само не се възпламеняваше от нея, а или се отегчаваше, или даже тайничко му се присмиваше. Удвои патоса и повиши глас, ала зърна усмивки, при това лошо прикрити. Разбира се, той нито за миг не допусна истината — че хората се присмиват на словесните му напъни, тъй като неговото ораторско изкуство съществуваше само в собственото му въображение. И трескаво затърси възможната причина за този присмех. Единственото, което му се видя правдоподобно, беше, че Тол, останал в подножието на подиума с лице към аудиторията, разсмива офицерите с някакви гримаси. Няколко пъти хвърли уж случайни погледи към своя началник-щаб, ала държането на граф Тол беше повече от образцово.359
Дибич претупа останалата половина от тъй грижливо подготвената си реч, после, противно на първоначалния си план, не остана в салона, а се оттегли в апартаментите си. Отключи чантата с най-важните документи и извади трите писма, които стояха най-отгоре, та да са му винаги под ръка. Бяха писма на императора. Дибич не ги зачете от начало до край, а направо потърси пасажите, които му бяха необходими в този момент. Да, да, ето това: „Мой драги приятелю, с радост Ви казвам БЛАГОДАРЯ, ЗАБАЛКАНСКИ; това наименование Ви принадлежи по право и Аз Ви го давам от все сърце. Но преди всичко да бъде хиляди и хиляди пъти благословен бог за помощта, оказана Ви по толкова ясен начин; да признаем неговото покровителство във всичко, преминало при нас щастливо.“ Остави настрана това писмо и потърси сред другото: „Днес ние отслужихме молебен в новата Преображенска църква и Вашето ново наименование беше произнесено първо в божия храм; нека това да Ви донесе щастие! След литургията и молебена Кавалергардският и Конният полкове донесоха в църквата трофеите от двата похода, на брой 562; това беше прекрасно и внушително зрелище!“ От третото писмо, което бе получил преди няколко дни, препрочете само пасажа: „Адрианополският мир е най-славният от сключените когато и да е и Вие съумяхте да му придадете характер, какъвто подобава на мир, сключен след такава война; нашата умереност ще запуши устите на всички наши клеветници, а нас самите помирява със съвестта. Още веднъж благодаря за цял живот. Фелдмаршалският чин, с който сте награден днес, Ви принадлежи по право…“360 Напрегнатостта изчезна от лицето му, той прибра писмата и посегна към чашата. А един час по-късно Обручев, дежурният генерал, го завари приятно отпуснат в любимото му кресло и усмихнат на собствения си образ в огледалото.
359
Сцената е изцяло автентична, заимствувана пак от „Писмата“ на Фонтон. Ето съответния откъс (стр. 287): „Дибич, макар това да не е съгласно със статутите, бе поставил Георгиевската лента върху мундира и ужасно се гордееше с това си украшение, като си придаваше вид на древен герой. Сетне той стана и почна да държи реч. Великите мъже често имат манията да се отличават с това, което не могат… Също така и Дибич, грешен човек, се смята за велик оратор. Той говори с жар, с чувство, но съвсем неразбрано… Трогателно беше да се види близо до главнокомандуващия генерал Тол, който наистина също е удостоен с графска титла, но не е Забалкански, а освен това не е украсен с фелдмаршалски жезъл и не е обогатен с милион, макар, между другото, в много отношения, касателно военното изкуство, да превъзхожда Дибич. Аз не знам какви бяха вътрешните чувства на Толя… Той и тук сдържа дадената на царя дума и се радваше на щастието на Дибича.“.
360
Цитатите са из писмата на Николай І до Дибич съответно от 4 август, 6 август и 22 септември 1829 година.