Османският девлет трябваше да бъде държава на силните, това беше в основата на Тахираговите представи. Най-горе, разумява се, щеше да стои падишахът, прекият приемник на Пророка. След него и около него трябваше да се наредят мъжете с яки десници и храбри сърца — един от тях беше самият Тахир, — които да крепят на плещите си престола, а под здравите си пети да държат в подчинение и послушание народа. Между силните аянът не слагаше еничарите; проядени от поквара и охолство, те отдавна бяха зло, а не опора на държавата — Тахир ага ги мразеше още от Селимхановото време. По инстинкт аянът изключваше също и прекалено учените, такива като хаджи Молла например: където има много мъдруване, там липсва сила и доблест. А народът трябваше да ражда войници и да създава онези блага, които по чест и заслуги се полагаха на хората от върха.
Това беше философията на аяна. И той бе нагласил живота и управлението си съобразно с нея: сляпо верен на падишаха и сурово справедлив към простолюдието. Оттук произлизаше още една особеност — отношението му към рая и правоверни. Че правоверните бяха по-близо до сърцето му, в това нямаше спор. Но да си правоверен подвластник на Тахир ага съвсем не означаваше да се ползуваш от пълна безнаказаност. За малките им простъпки си затваряше очите, търпеше и хайлазлъка на агаряните; но зулумджия ли си, нарушаваш ли порядъка и тишината, пречиш ли на основното задължение — раждането на войници и творенето на блага, — тогава не чакай милост от Тахир ага. Тук, в тази стая, под това заковано о пода столче бяха намерили смъртта си не само навирили глава гяури (или прекалено скръндзи, все едно), но си мнозина правоверни, дотегнали на аяна с маскарлъците си. Канеше ги тях аянът на разговор, туряше ги на това столче, а после по даден от него знак подът се продънваше и оня изгниваше на дъното на четиридесет стъпки дълбоката хумба под него.33
Ясна и проста беше неговата философия и към раята. Работят ли, аянът с готовност си затваряше очите за усърдието им към тяхната глупава вяра, прощаваше им замогването (стига това замогване да не е за сметка на падишаха, властта или аяна), закриляше ги от онези, които пречеха на труда им, поощряваше ги да работят повече и по-добре. И само за едно не проявяваше към тях снизхождение — ако забравяха, че са рая…
Тахир ага прекъсна разходката си, изправи се до прозореца и улови с две ръце дървените пръчки. Срещу него отвън нахлу черната тишина на спящия град и възрадва сърцето му — с тази тишина се гордееше аянът.
Дълго се взира агата в тъмното безмълвие. После някъде отдясно до ушите му достигна сподавен, едва доловим шум. Разбра: от запердените прозорци на харемлъка го дебнеха лакоми, но невидими очи. Тахир ага усети леки тръпки да полазват по гръбнака му.
Преди, на млади години, той беше ненаситен на женска плът. Много пъти всеки ден той се откъсваше от работа и задължения, за да отиде в харема и да укроти напиращата в тялото му мъжка сила. По онова време наричаше входа на женското отделение на конаците си „Врата на щастието“ и „Праг на блаженството“. Тогава тези имена, точно повторение на султановия харемлък в Стамбул, за него бяха истина, а не просто подражателство — Тахир ага действително намираше там щастие и блаженство. Тогава…
Но от „тогава“ го деляха доста години. Сега — вилкааде, единадесетия месец от 1235-та година от Хеджира или август 1820-та от християнското летоброене — зад Тахир ага лежаха пълни четиридесет и шест години. Е, не беше я докарал дотам, че изобщо да не прескача в харемлъка, но се сещаше сравнително рядко. А и в това сещане нямаше и следа от нявгашната неутолима алчност. И имената „Вратата на щастието“ и „Праг на блаженството“ отдавна бяха забравени…
От харемлъка по кой знае какви неразгадаеми пътища бяха усетили пробуждането на желанието в тялото му, защото шумът се повтори и слухът на агата долови възбуден женски шепот. Тръпките по гръбнака му се засилиха. Аянът имаше шест жени, но в този момент пред очите му се появиха само твърдата закръглена гръд, облият корем и източените дълги бедра на Юммю, най-младата. Тахир ага се отлепи от прозореца и плесна ръце: да съобщят в харемлъка, че той ще отиде подир малко.
33
Исторически достоверно. Хумбата (тясна и дълбока изба) е съществувала и в нея руските войски при идването си през 1829 г. са открили множество човешки кости.