— И после? — попита сухо. — И после, Степан?
— Мисля, че е грях пред православния бог да бъдат изоставени под ботуша и ножа на езичника и антихриста люде, наши братя по вяра и говор.
Дибич направи последен опит да удържи избухването си:
— Говориш от свое име или…?
— От свое. Но зная, сигурен съм, че то е мнение и на още мнозина.
— Например?
— Например на стоте хиляди православни солдати, които са под вашите заповеди, господарю. Онези, които във всеки град и село бяха посрещани по православно и с думи като хляб, въздух, вода, свобода, брат, бог.
Графът може би и сега нямаше да избухне, ако политиканствуването на слугата му, наивно и славянски-сантиментално, останеше само за себе си. Но в съзнанието му то се покри с по-дипломатичните, но също тъй укорни думи на един висш офицер, казани му край Шумен, за славяните и кариеристите в армията, та придоби окраска на всеобщо неодобрение. Кои са те, тази славянска паплач, че дръзват да съдят него, един Дибич-Забалкански?
Той не се стърпя, кипна. И като се наклони напред, изкрещя с необуздана ярост:
— Ra ns!361 — И тъй беше ядосан, че изобщо не забеляза, дето говори не като фелдмаршал, граф и главнокомандуващ, а с речника на един обикновен пруски фелдфебел: — Raus, der Teufel soll dich holen!362
Степан, по всичко изглежда, бе очаквал именно такава развръзка, та не прояви изненада. Но до вратата го настигна гласът на Дибич:
— Заповядвам ти на часа да отидеш при дежурния офицер в щаба на Рот и да му кажеш, че съм наредил да получиш порция от десет дни карцер, после да бъдеш разжалван — (преди време графът го бе произвел унтерофицер) — и зачислен в някоя от пешите роти.
— Разбрано, ваше високопревъзходителство — без следа от покаяние каза Степан и излезе от стаята. За пръв път не употреби унизителното „господарю“.
Когато остана сам, фелдмаршалът направи усилие да се овладее, да отърси от себе си слюнките на това кучешко ухапване. Каза си: „Какво в същност се случи?“ Но веднага разтърси глава и не пожела да си отговори; да си отговори, то би означавало да продължи спора със слугата си, а именно това той не желаеше. Помисли и разбра: онова, от което се нуждаеше сега, бе не човъркане в славянските чувства на войници и офицери, а една хубава глътка алкохол. Погледна към масата; чашата му беше там, но празна. Изруга на ум: може би не трябваше да стига до такава крайност, той вече добре знаеше колко трудно е да превърнеш един мужик в камердинер… Поколеба се, пък отиде в другата стая. Купата, в която Степан разбъркваше пунша, беше празна, но до нея стърчеше една начената бутилка ром. Дибич отново се поколеба, после грабна бутилката, надигна я с маниерите на берлински кадет и когато я постави пак на масата, течността в нея бе спаднала с четири-пет пръста.
— Я виж ти — каза си, — то и така не било лошо!…
И в този миг отведнъж възвърна доброто си настроение — помогнаха му неосъзнатият спомен от кадетските години и топлината на алкохола, разляла се по тялото му. Сипа си в една чаша още няколко пръста ром и с нея в ръка се заразхожда; не се върна нито в своя апартамент, нито в Големия салон нявгашната тронна зала на султаните, а заскита по другите части на сарая. Краката му не го държаха особено сигурно, но затова пък бързо-бързо забрави избухването си и отново усети онази лекота и подема които го бяха изпълвали до проклетата среща с генералите и дипломатите. Да, той беше Дибич-Забалкански. Великият победоносец на руската армия. Фелдмаршалът, достигнал почти до стените на Константинопол — заветната мечта на руските царе. Човекът, който — на два пъти се видя в последния час — си играеше със съдбините на другите човеци. Могъщата личност, думата на която въздига или сгромолясва хора и цели народи…
И както се разхождаше, Дибич внезапно и за самия себе си последва едно свое напълно случайно хрумване. Откърти от стената една от позлатените дъсчици с изречения от Корана и грижливо я отнесе при багажа си в своите апартаменти.
— Himmelherrgottdonnerwetter!363 — Както в моменти на гняв, в доброто си настроение той също често се връщаше към речника си от Берлинския кадетски корпус. — Как не съм се сетил? Ами че именно това най ще подхожда за стената с трофеите…
Той наистина отнесе в Петербург дъсчицата.
Не подозираше, че на нея пишеше на арабски: „Всичко в света е суета.“364
Трета част
Осланени надежди
364
Случаят с вземането на дъсчицата за спомен и съдържанието на нейния надпис — автентични.