— Дотам и още докъде! Разкапахме се ние, чичо Стойко, и то баш тогаз, когато най-много трябваше да сме дружни. Уж всички една цел имаме, пък сме се хванали за гушите — не можем да изберем пътя, по който се стига до тази цел.
Стойко Раковалъ дълго търка палец по сбръчканото си чело, после произнесе тихичко, като на себе си:
— Що пък, комай ще излезе, че не сме узрели за…
Нито той довърши думата си, нито Бяно свари да му отговори. Защото дворната врата се отвори и пропусна още двама гости: Роман Алексеевич Корзухин и хаджи Людскан хаджи Нойков.
То бяха прегръдки и запознанства, сетне, докато Яна се разчевръсти да слага трапеза за гостите, Бяно разказа на новодошлите за предстоящата мисия на чорбаджи Стойко.
— Ще извиняваш, твоя милост — завърши вместо него Стойко Раковалъ, като се обръщаше към руснака, — ама да се чуди и мае човек какви времена дойдоха. Както ходехме да плачем и рушвети да даваме на гаджалите, така сега… Лани да ми беше рекъл някой, че ще дойдат таквиз времена, убивах го за едното чудо, твоя милост.
Корзухин не само не се засегна, но и добави мрачно:
— И по-лошо идва. — Той се обърна към турчина срещу себе си: — Вече е излишно да се криеш, тук, Хаджи Молла. Вие, мюсюлманите, отново вземате властта, пак ставате господари над тази рая…
— Не те разбирам, твоя милост — хаджи Молла плахо вдигна очи от земята и ги спря на руския офицер. — Нищичко не разбирам.
— Княз Димитрий Дабиджа… — започна Корзухин, но се прекъсна сам и попита: — Да познаваш някоя си кадъна Дургадън?
— Дургадън ханъм? — ококори се турчинът. — Жената на Тахир ага? Най-младата?
— Същата. Със своите чарове и любовните си умения тя сега разтушава княз Дабиджа, този прочут развратник. Дощяло му се на княза да опита любов с ханъма и угодливи турци пратили тази Дургадън в леглото му. И тя толкова се отличила с ненасита и любовна изобретателност…
— Тя е била в училище за халайкини! — вметна хаджи Молла.
— … че оня пръч се е разтопил като восък в ръцете й и прави всичко, което тази жена иска от него. А тя, разбира се, иска онова, дето й нашепват хората, които са я пратили.
Стойко Раковалъ се прекръсти:
— Не може да бъде, твоя милост!
— Може, и още как — възрази Корзухин. — За тази Дургадън се разчу чак при нас, в Каранобат — (неговият полк бе разквартируван в Карнобат, но той все намираше повод да прескочи до своя побратим в Сливен), — а и не само за нея. Цялата тайфа мръсници, която е в свитата на Дабиджа, са си намерили по някоя кадъна, та да опитат магиите на харемите. Не се засягай, хаджи Молла, ала не всички са получили вдовици като тази Дургадън; някои твои едноверци са пратили собствените си жени…
— Сега разбирам — плесна се по челото хаджи Людскан — защо руската управа взе да ни обръща гръб, а да котка и любезничи с агаларите!
— Мигар ще излезе, че чорбаджи Стоян и даскал Никола Екзарха… — поде, потресен, Бяно, а хаджи Людскан завърши вместо него:
— И двамата умряха от душевна мъка, обидени от московците. „Нараниха ме в сърцето със слово“, тъй повтарял до последния си дъх Стоян Йовчов. И друго проумявам сега, братя — защо турците се одързостиха дотам, че взеха отново да убиват християни, и то посред града, а никой не им подирва сметка.367
— Разбираш ли накъде отиват работите, хаджи Молла? — тъжно се пошегува Бяно. — Невям скоро ти ще трябва да ме закриляш…
Беше една от онези шеги, които предизвикват печал, а не усмивка.
— Ако е вярно туй, дето го разправя московският забитин — рече хаджи Молла, — ще си взема семейството и ще се върна в Жеравна. Наситих се тук и на конашки живот, и на власт, и на мюзеверджийства, на всичко се наситих. Ще съжалявам само за люде като вас…
Разговорът се прехвърли на друго — за мисията на котленци, за изгледите им за успех, за несъгласията между Мамарчев и Селимински…
— Спомням си — кимна Корзухин. — Още като се срещнаха тук…
— Нещата отидоха по-далеч, Роман Алексеевич — угрижено поде хаджи Людскан. — Откакто се разбра, че вие, московците, ще си отидете и ще ни оставите да робуваме както преди, тук целият народ се раздели на три. Едните, най-буйните, с капитан Георги Мамарчев начело…
— Мога да си представя — вметна Корзухин. — Навярно искат да последват примера на сърби и гърци, да вдигнат въстание и в битка на живот и смърт да умират до един или да извоюват свободата си.
— Така е — потвърди хаджи Людскан. — Позна.
— Има ли последователи този тъкмеж на Буюкли?
— Много. Лудите глави, младите, чираците, беднотията — всички са зад него. Хаджи Иван Селимински оглавява втората група, дето е за изселване. Ето как мисли хаджи Иван: Не сме подготвени и нямаме сили за едно въстание; докато вярвахме, че сме смъкнали робските вериги, много зулуми сторихме на агаларите и те ще ни го върнат тъпкано, каквито и сладки приказки да хортуват султанът, везирите и пашите; тогаз остава ни само да се изселим във Влашко или в Московията, за да се спасим от турския ятаган и да оцелеем, пък един ден, ако се завъртят работите на хубаво, може и да се върнем.
367
Всичко изложено е исторически достоверно, за него свидетелствува като очевидец Селимински („Библиотека“, ІХ, стр. 69–70). Ще цитираме редове от неговия „Исторически спомен“:
„Рязката промяна в обноските на русите към българите не вярвам толкова да е била заповядана от главнокомандуващия, колкото да е превишена от преките началници в града вследствие развратността и алчността им. За една туркиня те потъпкваха съвестта, клетвата и вярата си. Отначало при възвръщането си турците ги избягваха, но като узнаха слабостта им към женския пол и користолюбието им, се възползуваха както политически, тъй и икономически, когато българите нямаха такива похвати, още повече че очакваха само добро от русите като едноверци и едноплеменници… И турците ги използуваха, толкоз повече че това за тях не бе против вярата им — гледайки на жените като на оръдия за удовлетворение страстите и за раждане. Сега чак народът разбра, че и християни, които проливат кръвта си за православието, могат да бъдат също тъй злобни, както и турците.“
От същия източник са също имената на умрелите в резултат на лоши обноски от страна на руската управа, случаите на турски издевателства, убийства и пр. през време на руската окупация и по-специално — през времето, когато комендант на града е бил княз Дабиджа.