— Вие сте луди! — възкликна чорбаджи Стойко. — Да се преселите всеки с челядта си да стъкмите къщи и съберете имот по чуждите земи и да вярвате, че ще останете по сърце наши, българи — туй е вятър работа, тъй да го знаете!
— Ние от столетия сме под турско, чичо Стойко — кротко му възрази Бяно, — че не се затрихме като род и вяра, та там, сред братя християни ли?…
— А третите хаджи Людскане? — попита Корзухин. — Третите кои са и какво искат?
— Те са предимно от старите чорбаджии и богаташи, на които хич не им беше зле като рая на султана. И затуй са против изселването, пък за въстание и да не чуят. Да пратим хора при султана, така съветват те, да молим всеопрощението му, пък като го получим, всичко да си остане, както си е било преди войната. Та таквиз са работите при нас, Роман Алексеевич. И тази е причината, поради която никой от нас, дето сме около тази трапеза, не вярва, че хаджи Иван ще стори нещо, за да подпомогне Георги Мамарчев.
Като стана дума за това, та Стойко Раковалъ пак се върна на молбата си да дойдат и сливналии при „московския везир“ в Бургас. Пръв даде съгласието си да тръгне хаджи Людскан — като представител на българската община. След много умуване решиха да поканят още отец Исидор от името на духовенството и хаджи Христодул Топракчиев — нали по своите търговски работни той бе обходил много свят и бе имал случай да приказва с богаташи и големци, та всички вярваха, че ще е полезен и в Бургас!
— Хубава работа! — разнесе се изведнъж гласът на Яна. — Толкоз ли не харесвате манджите ми бе, хора?
Едва сега петимата мъже забелязаха, че никой от тях не бе посегнал към сложената трапеза. Нито към храната, нито към виното…
2
По някакво съвпадение точно в деня, когато му известиха, е българска делегация от Котел и Сливен моли да се яви пред него, граф Дибич бе числил, че ето, пред завръщане в Русия е, а почти не познава българите, през чиито земи бе извършил своя паметен поход. И това откритие бе предизвикало у него съжаление. Не поради любов или съчувствие към българския славянски народ, тези чувства бяха непознати за него; съжалението му произлизаше от съзнанието, че в Русия се понамерваха хора, които, водени от сълзливата си славянска сантименталност, парадираха с действителни или измислени чувства на братство към българите.
Такива и подобни мисли бяха занимавали Дибич през този ден, та той поради тях пожела веднага да приеме пратеничеството.
Те бяха живописни, тези българи, това бе първото впечатление на Дибич, докато ги гледаше да приближават, кланяйки му се доземи. Дрехите на трима от тях бяха сини, на двама — бели368, и едните и другите богато украсени с шнурове (по тези места наричани гайтани), някои и с лисичи кожички, но и петимата опасани с червени пояси. Шестият член на делегацията беше свещеник в черно расо и със сребърен кръст в ръце; той не само не разваляше живописната група, а й придаваше особена окраска — със здравата си снага, войнствено разрошените коси и брада и мъжествения и донякъде див огън в черните си очи той твърде малко имаше изглед на смирен божи служител и като че вместо този кръст на селяшката му лапа много повече би приличал добре наточен ятаган…
Делегатите извадиха написано прошение и Дибич кимна — да, могат да го прочетат. Очакваше, че ще го зачете свещеникът, но напред се изстъпи един от синьодрешковците. Преводачът се приведе към седналия Дибич, но фелдмаршалът го отстрани. Знаеше вече — думите му бяха понятни, звучаха особено, като слова на православна литургия, но съдържанието им разбираше спокойно.
— И така — обобщи той, когато изслуша прошението докрай, — вие молите да освободя задържания за провинения срещу законите тъй наречен капитан Георги Буюкли, а по вашему — Мамарчев.
Дибич смяташе, че в подобно положение един единствен човек под слънцето — цар Николай І — би си позволил да го поправи или да му възрази. Но се бе излъгал — четецът не сподели неговото заключение.
— Не може Георги Мамарчев да е нарушил закона, господарю. Той е българин и на българска земя. И не е сторил нищо, което да е престъпване на закона на дедите му.
— Той е поданик на руския цар и е престъпил неговия, царския закон.
368
Табаков (т. ІІІ, стр. 337) изрично изтъква, че до около 1834 година предпочитаното от сливенци облекло било „с ясно бял цвят“. За котленската носия характерният цвят е синият.