— Георги е българин от Котел, господарю, и сестра му е стопанка на ей тоя човек до мене. Баща им Стойко беше българин от Котел. Дядо им Ради се пресели нявга от Еркеч в Котел. Човек с таквоз потекло е само българин, господарю, тъй мисля аз. Пък и е женен за сливенка, а нашият народ казва: от където е жената, оттам съм и аз.
Разбира се, тези държавно-правни разсъждения на четеца — той беше Атанас хаджи Беров, братът на Петър Берон — нямаха абсолютно никаква стойност. Дибич знаеше и от собствен опит, че човек може да е роден в една държава, а да е поданик на друга. Можеше да им натрие носа, но предпочете да не се впуща в глупави спорове. Още повече че тайно в себе си той не беше докрай сигурен в правилността на онази непремислена заповед за арестуването на Георги Буюкли, па и не му бе особено ясно как трябва да постъпи с него по-нататък. Сега му се видя много по-лесно да удовлетвори желанието на молителите — щеше да оправи една бъркотия, пък и полезно е човек като него отвреме-навреме да показва малко, великодушие.
— Добре, нека бъде вашето — рече. И даде знак на един от присъствуващите адютанти: — Напишете заповед за освобождаването на капитан Буюкли. — И пак се обърна към делегатите: — Е, доволни ли сте?
— Благодарим от сърце — каза свещеникът и се прекръсти широко. А четецът добави:
— Твоята отзивчивост, господарю, ни вдъхва вяра, че ще изпълниш и друга наша молба. — „Московският везир“ го погледна невям окуражително, та той продължи: — Твоята войска, закрилница наша, се готви да се прибере в Московията, господарю. Изпълни ли се това, без да ни е дарена свободата, както това стана с братята во Христе сърби и елини, за нас живот повече не ще има.
Фелдмаршалът се почувствува гузен. Защото дълбоко в себе си признаваше, че този простоват посланик в същност говореше истината — славянското население отсам Дунава щеше да бъде обречено на османските ятагани.
— Мирът е вече подписан — произнесе гласно, докато на ум се проклинаше, че той, Дибич-Забалкански, не смее да срещне погледа на този котленски потуран. — Разбирате ли? Мирът е подписан и вече нищо не може да се направи. — Чувството му за виновност го накара да се опита да ги утеши: — Такива неща не стават изведнъж. Сега беше ред на власите, на сърбите, на гърците. Почакайте, ще дойде и вашият ред.
Каза го ей така, колкото да се измъкне от неловкото положение. И не подозираше, че след петдесет години тези негови думи, съхранени в народната памет като свято обещание на Русия, на дядо Иван ще бъдат припомнени от един просълзен сляп учител, когато ще приветствува влизащите в Сливен освободителни войски.
Дибич смяташе, че неговото мъгляво обещание е достатъчно, за да бъде приключен разговорът. Но просителят не разбираше от дипломация, та като размени поглед с другите пратеници, додаде:
— Е точно за туй е молбата ни, господарю. Щом работите са тъй, както ги казваш, благоволи да оставиш нас, бедните, свободни, та и ние да изпитаме нашето щастие срещу турците.
За пръв път днес Дибич потърси помощта на преводача — стори му се невероятно да е разбрал правилно думите на българина. Но преводачът само потвърди: българите искаха неговото разрешение да потърсят с оръжие в ръка своята независимост. Поразен и разгневен от тази дързост, Дибич почти кресна:
— Слушайте, българи! Стойте си мирни, защото иначе ще обърна топовете да ви избия аз! Ние имаме договор с Европа нито един народ, подвластен на Турция, да не се вдигне на оръжие…
Думите и гласът, с който ги произнесе, бяха такива, че би трябвало да смажат всеки, към когото са отправени. Но Дибич наистина не е познавал българите — делегатите се огънаха, но не отстъпиха. А един от тях — той беше чорбаджи Стойко Раковалъ от Котел — даже пристъпи напред и рече с онази смелост, която отчаянието понякога дава на силните натури:
— Стори го, господарю. По-добре вие, нашите едноверни и еднородни братя, да ни избиете, нежели и занапред турците да ни убиват и децата ни да турчат и обезчестяват!369
Фелдмаршалът се отпусна в креслото си точно така, както ако бе получил юмручен удар в корема. Какво можеше да направи той, Дибич? Да изпълни нелепата си закана? Или да наруши волята на царя, която никой не знаеше по-добре от него? Как, дявол да го вземе, да се измъкне от този капан, в който го тикнаха българите?
Като поразмисли, графът произнесе с глас, в който нямаше и помен от предишната яростна неотстъпчивост:
— Прекланям се пред вашата готовност да умрете за свободата си. Но аз ви приканвам да обсъдим заедно всичко — трезво и спокойно, както подобава на възрастни мъже.
369
Спорът на Дибич с делегацията на Котел и Сливен е автентичен и предаден почти дословно. Записан от Раковски (бележките към „Горски пътник“) по разкази на баща му и на други участници в пратеничеството, той се приема от редица изследователи на епохата, като д-р Табаков, академик М. Арнаудов и др. като напълно достоверен.