И той се впусна в дълга и предълга реч — за противоречието на интересите на големите европейски държави, за обвързаността на държавите помежду им с договори, за невъзможността тези договори да бъдат нарушавани произволно, повтори им съдържанието на Одринския мир…
— Ако сте ме изслушали внимателно — завърши най-сетне, — не може да не сте разбрали, че за мен е невъзможно да съдействувам на вашето пагубно намерение, нито да остана безучастен, ако го осъществите на своя глава.
— А ние, господарю? — обади се чорбаджи Стойко. — За нашата участ не помисляте ли?
— Ние си знаем турците — обади се и хаджи Людскан. — Ще плюят на всички договори и ще ни изколят като пилци в същия миг, когато московската войска се отправи към Дунава. Ще гледате ли спокойно, господарю, когато сто хиляди християни ще минат под османски нож?
— Не мога да ви дам съвет — избърза да каже Дибич, за да прекъсне потока на укорните въпроси. Но той знаеше за желанието на правителството и на обеднелите помешчици да населят Бесарабия, обезлюдена след татарското изселване в 1812 година, та подхвърли:
— Но като размислям, виждам, че за вас няма голям избор. Онези, които се страхуват от отмъщението на турците, могат да се преселят в Русия, тях царската власт ще подпомогне с каруци и кораби ще им даде земя за обработване. Които пък не желаят да сторят това, трябва да останат мирни и покорни по своите места в Турция.370
— Всичко е свършено! — изпъшка горестно един от българите.
— Ще се затрие родът български! — простена друг.
— Осланени надежди, това е тя нашата…
— Господарю, — заговори отново Атанас хаджи Беров, — изслушахме словото ти и го разбрахме. Мнозина сигурно ще постъпят по твоя съвет и ще поемат пътя на прокудничеството. Други, аз например…
— И аз! — заяви Стойко Раковалъ.
— … Ще останем по родните си места да чакаме милостта на поробителя. Едно искаме още, господарю. Не можеш ли да сториш нещо, че да закриляш нас, които оставаме, и след заминаването на войската ти?
Дибич въздъхна облекчено и побърза да обещае:
— Това мога. Ще назнача един руски консул за Сливен и Котел.
И се изправи.
За щастие простоватите български пратеници разбраха какво означаваше това изправяне и се оттеглиха, кланяйки се.
3
Срещнаха се в дома на хаджи Рифат — за пръв път от Плешивица. И всяка забеляза промяната, настъпила у другата. За изминалите две години и половина Яна се бе позакръглила, станала бе по-женствена и наглед бе разцъфтяла като жена, майка и стопанка, но един подранил бял кичур, който започваше от челото над лявата й вежда и се губеше някъде назад под забрадката, разделяйки на две тъмнорусите й коси, и сянката на непредизвикана с нищо уплаха, която отвреме-навреме помътваше зениците й, показваха, че споменът за насилието е още жив и кървящ в нея. Напротив, Божура, бе поотслабнала и позавяхнала, посърнала, чертите на лицето й се бяха изопнали в някакво постоянно изражение на борбеност, очите й, някога теменужени, сега бяха придобили сив оттенък — цвета на нерадосното ежедневие, на постоянното душевно терзание, на студената решителност.
— Искам да видя детето ти — каза Яна. — Донесла съм му нещичко.
Божура я поведе към одаята и скоро двете жени сведоха глави над люлката на детето.
— Боже, какво е сладко! — непристорено възкликна Яна. — Истинско ангелче! Момчурляк е, Божурке, нали?
— Да, момче е.
Яна го заигра, после внимателно го вдигна на ръце.
— Как се казва?
— Няма още име — отговори Божура с прибързаността на хората, които са се готвили да посрещнат неудобен въпрос. — Не съм го кръстила още.
Гостенката поразлюля детето, после все така внимателно го остави в люлката му и развърза бохчата си. От нея извади елече и терлички, плетени от най-мека снежнобяла вълна, юрганче, няколко ризки и половин топче тънка като сукно аба и ги постави покрай люлката.
— Приемам ги от сърце — каза без предвземки Божура. — То, горкичкото, не е от най-богатите…
Каквато и промяна да бе станала с външността й, по дух Божура си бе останала същата. Ето — прие милостиня и не скри, че това е една нужна милостиня, но съумя да я приеме без хленчене, с достойнство.
Двете млади жени седнаха една до друга на миндера и сплетоха пръсти върху скутовете си. Изведнъж се разбра, че в същност нямаха какво да си казват. Мълчанието заплашваше да се настани между тях, но за щастие влезе Нехиря ханъм, та го прогони навреме. Тя донесе поднос с курабии, емиш и пръстена паница се рачел и го остави на миндера. Поздрави гостенката със сърдечно „Хош гелдин“371, а Яна почтително целуна лъскавата кожа на десницата й. Както повеляваше обичаят, Нехиря ханъм приседна за малко при тях, разпита Яна за самата нея и за малкия Боян, подкани ги да опитат сладките неща, които бе донесла за почерпване, после отиде да поиграе с детето в люлката и тактично се оттегли, за да остави двете приятелки да си поприказват.
370
Авторът се чувствува задължен да предупреди, че тук е допуснал отклонение от историческите факти. Притиснат от заявлението на делегацията, че българите са готови да умрат от руските топове, Дибич я задържал 40 дни при себе си, като препратил жалбата й в Петербург. Тук в неговата уста поставяме отговора, който е получен от царското правителство.