— Единствената ли? — изпъшка наместникът Кирияк. — Иди някой път в двора на „Свети Никола“, ще видиш, че мнозина са на неговия акъл.
— Прав е Кирияк — потвърди и Никола Койчоолу. — Хаджи Иван Селимински е главатар на тия, които теглят към изселването, ама има още много, дето му държат исо.
— Ами че щом е толкоз напечена работата — обади се отново чорбаджи Желязко, — да поискаме помощ от консула Вашенко. Той се вслушва в думата на…
— Зарежи го този какаванин — отсече Димитраки. — Не виждаш ли какво лайно ни прати московският везир — до каквото се докосне, пакост излиза.372
— Ами тогаз? — затюхка се чорбаджи Пашо. — Тогаз не сме ли нагазили в кьорсокак?
Размислиха. И май че наистина се видяха в кьорсокак — трябваше да повлияят на простолюдието, а простолюдието не искаше и да знае за тях. И както досега чакаха съвет от Димитраки, така днес погледите се отправиха към Евтим.
Поласкан, Евтим не побърза да отговори. Извади чибук и грижливо го напълни, чорбаджи Пашо угодливо му поднесе запалена прахан…
— Два пътя има и трябва да ги извървим и двата — каза най-сетне Евтим. — Доведат ли ни до успеха, добре; не ни ли доведат, трябва да си кажем, че такава е била волята божия и да се примирим с нея.
Другите мълчаха, вторачени в устата му.
— Два пътя — повтори тежко Евтим. — Чорбаджи Пашо беше прав, торлаците нас не ни слушат. Двата пътя, за които ми е думата, са за това — как да им повлияем, без да се усетят, че съветът иде от нас.
— Говори, Евтиме, говори! — подкани го баща му.
— Изпърво трябва да си послужим с маша. Да намерим такъв човек, дето хем торлаците да му вярват, хем той да има уши за нашия разум…
— Няма защо да търсим далече — не дочака края на думите му Димитраки. — Зная такъв човек. Даскал хаджи Илия е за тая работа.
— Клуцохорчанинът?
— Клуцохорчанинът. Той цял живот е бил нейде между торлака и елина. Изучил е на четмо и писмо и наши синове, и техни. Каяфетът му е винаги такъв, че внушава уважение всекиму. Ръкоположен е от нашия пастир Герасим за протопсалт, та няма християнин в Сливен да не е слушал проповедите му. А най-важното сигур го помните — не друг, а хаджи Иван Селимински стана причина да затвори школото си. Е, светец от календара да е даскал Илия, пак няма да изпусне случая да си го върне…
— Няма какво да умуваме повече — рече чорбаджи Пашо. — Само да решим кой ще говори с даскала, кой ще го кандърдиса.
— Комай аз съм най-пригоден — обади се хаджи Никола. — Комшии сме с даскала, имаме се — все ще го ашладисам с нашия акъл.
— Решено — рече Димитраки, — да не умуваме повече. — Сетне се обърна към сина си: — Ти говореше за два пътя, Евтиме. Кой е вторият?
— Да призовем на помощ дяда господа, такъв е вторият път — не чака да го молят Евтим. — Ама нали господ няма ищах да се занимава много-много с гайлетата на смъртните, трябва да почукаме на вратата на неговия пълномощник — светиня му Герасим Критски, владиката.
— Да пукна, ако момчето не е право! — възхити се чорбаджи Желязко и с това изрази всеобщото мнение.
5
Вятърът гонеше редки и ситни, но остри като игли снежинки. Дъхът излизаше на бели повесма от устата и замръзваше по мустаците. Лед беше сковал Куруча, само по средата на реката се виеше още незамръзнала вадичка, но от гълчавата, която се чуваше отдалече, се разбираше, че мразовитото време не бе успяло да разгони тълпата, изпълнила двора на „Свети Никола“, не бе изстудило страстите на нейните спорове.
При брода срещу Аба пазар Бяно срещна зет си Пею Смеденов. По-право настигна го — трябва Пею да е бил по някаква работа в Сливен, понеже също отиваше към Клуцохор. Двамата извадиха ръце изпод ямурлуците, здрависаха се, после заподскачаха по заледените камъни през реката. Едва на клуцохорския бряг тръгнаха един до друг.
— И ти ли нататък? — попита Бяно, па посочи с глава към гюрултията пред тях.
— Ами! — сухо отсече Пею. — Сборище на бъбривци.
— Приказват много, вярно, ама не е за празни работи. — Тежката присъда засегна Бяно. — Важни работи решават.
— Нека решават. Аз за себе си съм ги решил. Ние оставаме.
Бяно спря неподвижен.
— Решил си го, думаш? — Зет му потвърди. — Поне речи защо…
— Заради Трънка. Сестра ти не е до Ямбол да отиде, камо ли да се запъти през девет царства в десето, както се казва в приказките.
— Защо да не е, Пейо? Трънка не е от най-крехките…
В топлите кафяви очи на Пею мина сянка на укор.
— Ех, Бяно, Бяно — рече порицателно, сам съди по въпроса си от колко време не си прескочил до Овчарската махала — ако не за друго, сестра си да нагледаш… Трънка е трудна. Някъде напролет, да е живот и здраве, ще чакаме нова радост у дома.
372
Тъй като повече няма да споменем името на злополучния руски консул в Сливен (където му е било седалището) и Котел, трябва още тук да се съгласим с оценката на Димитраки чорбаджи. Вашенко, издействуваният от Дибич и назначен от руското министерство на външните работи консул, действително е бил човек без каквито и да е качества, най-малко качества на дипломат, който, след изселването, вместо да защищава останалото по местата си българско население, с цялото си поведение и несръчност е допринасял за жестокото отношение на турците. Докато най-сетне по настояване на българите е бил отзован.
Като изясняваме това, длъжни сме в същото време да изтъкнем следната важна подробност: „Сливен е първият български град и едничък във вътрешността на полуострова, който е имал руски консул в тия ранни години“ (д-р Табаков, т. ІІ, стр. 166).