— Цувацс ли го? — прошепна Койчоолу на Евтим. — Говори, сякас по книга цете…
— А третият път — продължи даскалът — е най-краткият: оттук до домовете ни. Да останем в свещената земя на дедите си, да измолим пощада от султана и да изчакаме деня, когато камбаните ще известят, че свободата е изгряла и за отечеството ни — спомнете си, че такъв е бил съветът и на московския началник. — Хаджи Илия потърси с очи. — Има ли тук някой, който да е бил с онова пратеничество в Бургас?
— Има!… — обади се някой. — Хаджи Людскан беше там.
Погледите се обърнаха към хаджи Людскан.
— Право е — каза той неохотно. — Московският началник наистина рече да чакаме, защото ще дойде и нашият ред.
— Комай тя веце свърси — потри доволно ръце хаджи Никола.
— Казах ви — отново извиси глас учителят — кои са трите пътя. Нека обаче сега да ви кажа и какво мисля аз за тях. Не съм за буната. Скланям глава пред юнаците, готови да отидат на смърт, ала народът ни не е готов за такова славно, но и трудно дело. Идваха люде при мене да ми шушнат, че трябва да ви съветвам за третия път. Ще рече — да си останем тук. Користни бяха тия люде, братия християни, таквиз мислят само за себе си и за своите ползи и изгоди, а забравят или не видят отмъстителния турски ятаган. А за втория път, преселничеството, ви съветва човек, когото аз недолюбвам. Досещате се, думата ми е за хаджи Ивана Селимински. Но като недолюбвам човека, не мога да си изкривя душата и да не призная, че от трите съвета неговият е най-мъдър, най-здравосмислен, най-полезен за всинца ни. Да го послушаме, братия християни. Тъй мисля аз, тъй ви го и казвам.
Даскалът се поклони и несръчно слезе от камъка. Множеството помълча, сетне отново избухна предишната гълчава.
— Да си отиваме — рече Евтим на посрамения хаджи Никола Койчоолу; каза го спокойно, без упрек, като човек, който с еднаква душевна сила приема и успеха, и поражението. — Нямаме повеце работа тука. — И даже се засмя: — Сега ни остава само упованието в бога… црез неговия наместник в Адрианополската митрополия…
Селимински не беше човек, който ще пропусне да използува тази колкото неочаквана, толкова и навременна помощ. Той разблъска тълпата, скочи на камъка и с пламенни думи прикани народа най-сетне да превърне предложението в решение. Наистина никой, съвършено никой не възрази повече срещу изселването, но възникна друг спор, не по-малко настървен и разпален — къде, в кой край на земята да се изселят сливенци. Самият Селимински съветваше за Русия. Други обаче бяха за по-близо, нейде към Влахия да речем, та при щастлива сгода да могат лесно да се върнат. Спореха и се караха всички с всички, независимо че до вчера или до преди час са били като братя помежду си. Стигна се дори дотам, че един Добри Желязков издигна пестник и с глас, който надделя над всеобщата глъч, се закани не другиму, а на хаджи Иван Селимински:
— Казано е и в Евангелието: „Един трябва да умре за народа“!373
Потърсен, Бяно Абаджи се измъкна от разбуненото множество и с натежали крака се отправи към къщи. До брода на Куруча някой го настигна и една ръка раздруса рамото му. Беше капитан Георги Мамарчев.
— Какво, отиваш ли си? И ти ли се отврати?
— Чувствувам рана тук. — Бяно посочи гърдите си. — Жалка рая трябва да сме били, щом уж божем сме свободни, а не знаем що искаме.
— А ти, Бяно? — попита Мамарчев. — Какво си решил ти за себе си?
— Ще се преселя.
— Сега ли го реши? Като чу масалите на оня сладкодумен даскал?
— Не, отдавна го бях решил.
— Защо?
Преди да отговори, Бяно се заслуша в гласовете, които излитаха от църковния двор и ги догонваха по пътя им. Те говореха за ново пратеничество, което да отиде отново при „московския везир“ и да попита къде царят на Московията ще определи да се заселят бегълците из Сливен.
— Цял живот съм търсил Доброто — рече — и съм ненавиждал насилието. Да не беше така, невям щях да те последвам… — После попита: — А ти, бате Георги? Ти какво смяташ да правиш нататък?
— Не зная — въздъхна капитанът. — Тук ме следят и дебнат всички: и наши, и турци, и руси. В Котел е същото. С вързани ръце съм. Също и петстотинте души, с които сме се заклели да умрем за свободата. Липсва ни всичко. Дори една поляна ни липсва, за да се съберем и да си кажем, каквото имаме да си кажем.
— Мога да ти дам един съвет. Иди в село Градец. Там ще си в безопасност. Пък и ще те пратя при човек, дето ще те закриля.
— Кой е той?
— Бабалъкът ми Руско чорбаджи. Добър човек е, пък и смъртно мрази турчолята. Кажи му, че аз съм те пратил. Пък там наблизо са и Катунище, Жеравна и Медвен, все села на здрави българи. Те няма да оставят хората ти без подслон и къшей хляб.
373
Случката и заканата са автентични. Ето как са описани те от самия Селимински:
„Дори един от старите ми верни приятели, член на Братството, Добри Желязков, в едно събрание се провикна с думите, казани за Исуса Христа: «Един трябва да умре за народа!» (Йоан, гл. І, 59). Като викаше тъй, той разбираше мене.“