— Ще те послушам, Бяно — след кратко размишление рече Мамарчев. — Но все пак зависи и от Дибича, трябва той да ми даде разрешение за поселване.374 Ще му го искам за малцина, пък ако ми го даде…
И двамата продължиха един до друг срещу мразовития вятър.
6
Различни неща станаха причина новото пратеничество375 при „московския везир“ да пътува по-дълго от очакваното. Най-напред ги спънаха снеговете; такива преспи имаше навети по пътищата, че за чудене беше не дето закъсняха, а дето изобщо можаха да стигнат до Бургас. Там пък се разбра, че големецът, думата на когото отиваха да чуят, не бил вече в Бургас, а се преместил в Анхиало. Не стигаше и това, ами и на три пъти трябваше да спират да дават почивка на Цено Коньов, когото поваляше старата му болест. Като се прибави и голямата заобиколка, която сториха около Айтос, за да избегнат благата и медената — то чума имаше навсякъде, ама в Айтос сякаш беше престолнината й!, — нищо чудно, че пътуването им се проточи толкова.
В Анхиало ги чакаха нови несполуки. Най-напред ги затвориха в една къща извън града — мовсковците й викаха карантина — и в нея ги държаха цяла неделя. А когато уж най-сетне дойде ред за голямата и важна приказка, те не можаха да се срещнат с Дибич, а ги прие един генерал, Вахтен376 на име.
— Не настоявайте, българи — рече им той, като забеляза недоволството им. — Голямо нещастие сполетя нашия началник, вест дойде, че съпругата му се е поминала в Петербург, та нему сега не е до разговори.
Това за лошата вест из Петербург и за мъката на граф Дибич беше вярно, но генерал Вахтен премълчаваше другото — че през тези дни главнокомандуващият беше все така пиян, та не беше като за показване пред външни хора.
Та генерал Вахтен отговори на всички въпроси на пратеничеството. Да — каза той на въпроса на Селимински, — правителството на Негово императорско величество било склонно да приюти бежанците от Сливенския край, като им е определило установеното още преди години българско преселище Болград в Бесарабия; тази страна била най-подходяща поради природата, климата и като добро тържище за произведенията на сливенци. Да — допълни в същия дух, — то е взело мерки за настаняване и задоволяване на преселниците, като предвидило и особени привилегии за благоденствието им и за да забравят по-скоро робството. А на въпроса на Цено Коньов, поръчан му от неговите приятели и бивши събратя, генерал Вахтен, макар и не със същата охота и красноречие, даде също утвърдителен отговор: Да, заселването в Бесарабия не е задължително, които желаят, могат да се установят на други места.377
Уговориха после и подробностите по преселването: сроковете, пътя, групирането, необходимите документи, размера на товарите, правното положение, което ще имат преселниците, след като се установят в Бесарабия. Накрая генерал Вахтен се съгласи и на последното им желание: отговорите му бяха записани — на сливенско наречие, но с гръцки букви, както най-често се правеше тогава, и то съставени като отговори на главнокомандуващия, и това писмо бе предадено на пратениците, за да го прочетат и разгласят широко в Сливен и казата.
И въоръжени с този „джовап“ на „московския везир“, пратениците забързаха назад през преспите към родния край.
Три дни сутрин и следобед отговорите на Русия се четяха в двора най църквата „Свети Никола“, после някой от пратениците се покачваше на камъка и разказваше как са говорили с генерала и какво им е рекъл той за Болград, за улесненията, за климата, за всичко.
На четвъртия ден, когато бързаше по някаква си своя работа към Машатлъка, Бяно чу някой да вика името му. Извърна се и видя хаджи Рифат, който го зовеше с глас и ръкомахане откъм кафенето на Мустафата. Българинът веднага се отправи нататък.
Кафенето беше почти празно — такива бяха времената, че дори и свикналите на лаф-мухабети агалари не ги свърташе дълго на едно място.
Пиха кафе, поприказваха и хаджи Рифат постепенно дойде на думата си:
— Послушах оня ден каква кавга си дръпвахте в двора на клуцохорската черква. Решили сте били да се преселвате, а?
— Така е, дядо хаджи. Няма да минат и два месеца и ще си стягаме пъртушините, нататък клонят работите.
— Хазър сме отворили дума за това, кажи барем защо дойдохте на такъв акъл.
— От страх, дядо хаджи — без заобикалки рече Бяно. — Бая зулуми извършихме ние от лятото насам, сега ни е страх за времето, когато вие ще се разплащате. Както съветва вашата приказка „Коркулу дюш гьормектен кушкулу ятмак даха ийъдир.“378
374
В. Д. Конобеев в монографията си „Нациоально-освободительное движение в Болгарии в 1828–1830 г.“ въз основа на архивни документи пише (стр. 273):
„… Г. Мамарчев се обърнал към И. Дибич «да му позволи да презимува с намиращите се при него 20 души в Балкана в незаетите от никого селища Градец, Катунище, Жеравна и Медвен». Това бил районът на най-активното селско движение.“
375
Имало е в същност не едно, а две нови пратеничества: първото на 9 януари (в състав Васил хаджи Михаилов, Атанас хаджи Паскалев и чорбаджи Цено Коньов) и второто на 2 февруари 1830 г., в което участвувал и Селимински (другите членове не са известни). Тъй като и двете пратеничества са имали за цел да проучат възможностите и реда за преселване в Русия, тук ги обединяваме в едно.
376
В спомените си Селимински („Библиотека“, ІХ, 77) погрешно е записал, че са били приети „от началник-щаба генерал Вахт“. Тази грешка механично е влязла и в трудовете на някои изследователи. В същност читателят вече знае, че началник-щаб при Дибич е бил Тол. Генерал-майор Вахтен (а не Вахт) е бил началник-щаб на 6 пехотен корпус (с командир „проклетия Рот“), в разположението на който Дибич се е прехвърлил с Главната си квартира да презимува.
377
Отговорите са почти дословно предадени по „Историческия спомен“ на д-р Иван Селимински.