Поговорката не разсмя стареца. Той остана сериозен, гладеше редките си, жълти от тютюна мустаци и смесеният израз на неодобрение и безпокойство, не слизаше от сухото му кокалесто лице.
— Не сте ли научили, че падишахът разпрати ираде, с което опрощава християните, провинили се през войната, и забранява на правоверните всякакви отмъщения?
— Научихме. Но султанът е далеко. Дорде да наложи думата си, дорде настане управия, много християнски глави ще се търкулнат от раменете.
— Че в началото ще станат бастисвания и маскарлъци, туй го вярвам — не се поколеба да признае старецът. — Мигар вие, раята, не бастисвахте и не маскарувахте, хем докато цялата московска войска се мъчеше да ви озапти? Ама ето на̀ — оцеляхме и пак сме си в нашия Сливен, не хукнахме към Анадола. — Бяно не се готвеше да му отговори, та той продължи: — А ти, Бяно Абаджи? Какво си решил ти за себе си?
— Ще бягам и аз — въздъхна българинът. — Жена и дете имам, за тях трябва да мисля.
— Мислиш ли добро за детето си, като ще го отведеш надалече? Голяма грешка правиш, чоджум. Преселникът в чужбина е като дърво без корен. — Старецът помълча. — Пък и ти страх няма защо да имаш. Всички мюсюлмани в Сливен знаят, че ти запази от осквернение молитвения ни дом, вярата ни. Такваз постъпка не се забравя. И благодарността за нея не се изличава.
— Не знаех, че ми било излязло такова име… — смути се Бяно.
— Е, като го научи сега, ще промениш ли решението си?
— Не, дядо хаджи. Не мисля да се деля от своите. Остана ли, туй ще стане да съм ябанджия върху бащината си земя.
Старецът така ядосано бутна филджана си, та чак го катурна на масата и гъстото от кафето му се разля.
— Бошлаф е туй, дето го каза, Бяно. Бащината земя — на умрелия баща земята — е нищо. Земята не е на мъртвите, а на живите. Вие имате Сливен за ваш, християнски и български, нали? Заради умрелите ли? Не, чоджум, не. Ако Сливен е български, то е, понеже тук от петима души четирима са българи.379 Махнете ли се оттука, свършва се с вашия Сливен… пък ако ще оттук до Карандила да е гроб до гроб на ваши бащи. Хайде де, защо не отговаряш?
— Нямам какво да отговоря, хаджи Рифат. Сигурно си прав. И хвала ти, че ти, турчинът, можеш да ни говориш с такива думи. Ала народът реши. Не съм аз този, дето може да обърне решението му.
— Народът, народът… — продължи да се гневи турчинът. — И Божура е от вашия народ, пък не се подчинява така сляпо, като… — Той видя как се пробуди интерес в очите на Бяно, та продължи: — Тъй е, както ти го казвам. Божура и дума не дава да се издума за изселване. И не искам да те обидя, но нарича тия, дето са решили да заминат, предатели.
Бяно преглътна шумно.
— Може би щеше да е на друг акъл — рече тихо, — ако не живееше под твоята закрила…
Старецът усети, че го е наранил. И се постара да замаже тежкото впечатление под една шега:
— А, не, вие ще дойдете на друг акъл, чоджум, вие, дето бягате. Знае се то, че „гяурун акълъ я сичаркен гелир, я качаркен“380…
Сега беше ред на Бяно да остане безучастен към майтапа.
7
То беше страшно време — време, ще речеш, на всеобщо бавно умиране. Ден не минаваше да не се сбогуваш с нещо — вещ, гледка, скъпо място, все едно че го откъсваш с нокти от сърцето си. И толкова последни неща, господи: последна Нова година у дома, последно сядане до стана, последно ловене на кръста във вира под Крайчова канара, последно жалостиво изскърцване на караджейката… И толкова обичаи, завещани от вековете и опазени през вековете, за които плакаха, но вече не изпълниха — на Свети Четиридесет не ловиха прилепи в Змееви дупки, за да задомяват старите моми381, не зарязаха лозята на Трифоновден, нямаше и кушия в деня на свети Тодор, не прекадиха къщите и не сложиха късмети на васильовденската баница — кой кади къща, дето изоставя, и какви ти късмети, когато тръгваш към неизвестното?
Имоти, събирани с труда на много поколения, се разпиляваха пред просълзените очи на стопаните им. Станове, занаятчийски алеати, покъщина и сечива се продаваха на безценица, а като не се намираше кой да ги купи, просто се зарязваха или изхвърляха. Цената на бакъра спадна до трийсет пари оката — кажи го, че бадева ти го дават. Напразно се предлагаха на продан къщи, лозя, градини и други имоти: когато се изоставя град с 5 000 къщи, 100 воденични камъка, също толкова тепавици, 30 000 дюлюма лозя, обработени овощни и зеленчукови градини382, кой ще даде грешни пари да купува имот? Болката караше някои да предлагат „да запалят града от четирите края“383, за да не оставят поробителите да се разполагат под бащините им стрехи, но повечето не се съгласяваха — сливналии живееха с надеждата, че прокудата им ще бъде само „до някое време“ и че скоро щяха да се върнат.
379
Думите, които влагаме в устата на хаджи Рифат, не са произволни. За тях се облягаме на сведенията на видния английски учен и пътешественик Ричард Уолш (Walsh), който преминал през Сливен малко преди войната и в книгата си „Narrative of a journey from Constantinople to England“, London 1829 пише за него (като го нарича Селимния):
„Градът има 20 000 жители и
Табаков (т. ІІ, стр. 140 и 145) определя общия брой на сливенското население от епохата на 25 000, от които българи около 18 000.
380
„На гяура (роба) умът идва или когато ходи по нужда, или когато бяга“ (турска поговорка). Обикновено се казва в обратен ред „… я качаркен, я сичаркен…“ — „… или когато бяга, или когато…“ и пр.
381
Възрастният архитект М. Х., сливенец по рождение, разказа на автора следния любопитен обичай от неговото детство, днес несъществуващ и забравен в Сливен. В ранното утро срещу деня на „Св. Четиридесет мъченици“ момчетата от града отивали в пещерата „Змееви дупки“ и налавяли прилепи, които подарявали или продавали на старите моми. Имало поверие, че ако в този ден стара мома заколи прилеп със златна пара на прага на къщата си, до края на годината ще се омъжи.
382
Цифрите са по данни на пътешественици от епохата — Лийвс (1826) и Енехолм (1829). Селимински (ІХ, 79) посочва по-високи цифри: 8000 къщи, 200 воденични камъка, 300 тепавици, 200 000 дюлюма лозя; те вероятно са преувеличени или се отнасят не само за града, но и за цялата каза.
383
Идеята за изгарянето на града Селимински (ІХ, 89) приписва на „по-опитните и по-далновидните граждани“. В любопитната повест на руския лекар, писател и етнограф Владимир Дал, който по това време се е намирал там с руските войски („Сливенка“, София 1901), след заминаването на изселниците „Сливен се запали, задими и купчини прах и пепел показваха мястото, гдето недавна се намираше цял град“ (стр. 47). Това драматично описание не може да се приеме за правдоподобно — показателно е, че още от пътя или в следващите години някои са се връщали „по домовете си“. Навярно е имало отделни случаи на палежи, но те не са имали масов характер.