Покрусата владееше града, а людете му се люшкаха между душевната сломеност и жаждата за рушение, родена от отчаянието; една детска сълза стигаше да хвърли цяла махала в безнадежден гнет, един лудешки повик за мъст — в жестоки изстъпления. И не можеше да се разбере кой към коя крайност повече клонеше: мъжете, уж корави и силни, уж твърди духом, комай по-често се разнежваха, а жените, дето все минават за по-сълзливи, повече от тях налитаха да търсят възмездие за теглилата си, сегашни и утрешни.
Такъв беше Сливен, когато наместникът божи в Одринската митрополия, владиката Герасим Критски, реши да го посети по великденските празници, та с помощта на бога да обърне жителите му в онзи път, който искаха чорбаджиите. И през Страстната седмица пристигна, придружен от преславския протосингел в Търново и архидякона на патриарха, за да служат на Великата събота и на първия и втория ден на Възкресение; а като знаеше що за хора са сливналии, беше взел със себе си всичките си пандури, че и едно отделение едирненски сеймени.
Съботната служба мина без никакви сътресения. Но в неделя на Възкресение след литургията на амвона се изстъпи архидяконът и с наставнически глас зачете нарочно писмо до сливенци от негово светейшество цариградския патриарх. Не беше от наблюдателните хора архидяконът и сметна възцарилото се мълчание за смиреност и покорство на паството пред думите на своя духовен глава, та с висок глас прочете и онова, дето патриархът съветваше народа да не напуска родината си, а да си остане вярна рая на султана; не стига това, ами подхвана и заплахи, че ще бъде анатемосан всеки, който последва московската войска… Дотук успя да стигне в четенето архидяконът. Защото на това място някъде отгоре, откъм женската черква384 проехтя един сух и грапав глас, който изпълни божия храм:
— Млък, гръцко куче краставо!… Още една дума ако изречеш, и ще ти изтръгна гръцмуля!…
Бяно и Пею се спогледаха — бяха познали гласа на Трънка.
Множеството онемя. На амвона архидяконът объркано въртеше очи, та владиката се понадигна от трона си да му помогне, каканижейки:
— Братя християни… скъпи братя християни…
И нему не потръгна в словото — същия глас го прекъсна:
— Какво го слушате бе, хора!… Защо не му оскубете козята брада, дето е дошъл тук, в Христовия храм, да ни проповядва исляма!…
— Вярно е — поде от устата й Паскал хаджи Кутьов. — Тоя подкупен грък е дошъл да ни прави турци, и то на най-светлия Христов празник!…
— У-у-у-у!… — гневно и весело се развикаха мнозина.
И настана такава бъркотия, дето никой не може да опише. Наред с крясъците се вдигнаха и юмруци, майтапът и сеирът прекипяха в обща ярост. Когато най-разпалените захванаха да си пробиват път напред, Селимински се обади на гръцки и посъветва първосвещениците, ако не държат да се представят още днеска пред светата Троица на небето, да се измитат час по-скоро от храма и от Сливен. Те не чакаха друга подкана, а като повдигаха полите на сукнените си раса, побягнаха с всички сили навън. Е, отърваха се, макар че не им се размина без някой и друг юмрук в гърба или ритник в задника…
Подир тримата висши църковници побягнаха двамата гръцки попа от църквата „Свети Никола“, които бяха участвували в литургията, а след тях се втурнаха богомолците, мъже и жени. При изхода те се вкупчиха, заклещиха се и това даде време на петимата бегълци, развели бради и епитрахили, да вземат преднина. Сетне обаче затвореното крило на вратата рухна под напора на множеството и преследвачите хукнаха пак след свещенослужителите.
Тълпата се бе почти изнизала, когато при изхода се срещнаха Пею и Трънка.
— Ами ти бе? — погна го тя веднага. — Не те ли е срам да стоиш на опашката, когато ще се скубят гръцки бради?
— Е, слава богу — рече й той вместо отговор. — Аз пък помислих, че така, както си — той посочи към подутата й утроба, — може да ти скимне и да тичаш първа пред тия, дето ги подлуди с приказките си…
В това време църковниците вече бяха сколасали да стигнат до метоха. Имаха късмет — кочиите им бяха впрегнати (готвили се бяха след литургия да отидат до баните на зияфет). Наскачаха един върху друг в тях, коларите подкараха, а пандурите и сеймените им се затичаха подир тях, като донавиваха пояси и дозакопчаваха силяхлъци. Тълпата продължи да ги гони по Ямболския път, като ги обсипваше с камъни…385
384
До Освобождението жените са се черкували отделно от мъжете, като са разполагали с женско отделение („женска черква“) в църквите — обикновено на балкона, където сега при богослужение се разполагат хоровете.
385
Случаят с изгонването на одринския владика Герасим Критски е исторически факт. Заслужава да се отбележи една подробност. По време на църковните борби, започнали точно десет години след описваните събития (1840), не един фанариотски владика е бивал прогонван от българското население на различни градове на поробеното ни отечество; не са останали назад и сливенци, които в 1859 г. изгонили и едва не пребили владиката Кирил. Но първият и най-ранен случай на прогонване на гръцки владика е описаният в страниците на тази книга.