В покрайнините на града онбашията на сеймените най-сетне въдвори ред във владишката охрана. Заповяда й да спре и да запрегне пищовите и шишанетата.
— Сто-о-ой! — викна към наближаващата тълпа. — Стой или стреляме!
Мъжете благоразумно позадържаха крачките си. Но жените продължиха — в разправата с владиката те виждаха отдушник на цялата мъка, която бяха насъбрали в последните месеци. Последваха нови предупреждения, прогърмяха и няколко редки изстрела, последвани от един предсмъртен вик. Тълпата се поколеба, разлюля се, някои побягнаха назад, другите се скупчиха около простреляната жертва.
— Убиха жената, поганците му с поганци — минаваше от уста на уста.
Един попита високо:
— Познава ли я някой, завалийката? Кажете, хора, познава ли я някой?
— Аз я познавам — с нечовешки леден глас каза Мавроди Коджакара. — Убиха жена ми Неда…
По обед в понеделник погребаха Неда, а привечер Мавроди отиде у Бянови. С една ръка водеше сина си Иван, в другата носеше обемиста бохча. Яна се разплака и побягна към собата.
— Учудвам се на коравината ти — каза Бяно, след като се настаниха и размениха първите приказки. — Нито сълза не пророни…
— Не е време за плач, а за разплата — свъси се Мавроди. — Пък и… Знаеш целия ми живот, Бяно. От майчината кърма до днес всичко е било мъка след мъка, удар след удар. Е, човек свиква и със злочестината… Туй е орисия, братко, отдавна съм го разбрал. Орисията ми е такава и тези четири години, дето изкарахме с Неда, то беше откраднато, с измама отмъкнато от предопределеното. Сега просто се прибрах в улея си.
Бяно не каза нищо, не намери какво да каже.
— Няма ли да ме запиташ защо съм дошъл? — попита Мавроди.
— Няма защо да питам. Ти тук си като у дома си.
— Повикай Яна, искам и тя да ме чуе.
Бяно доведе жена си, но тя не седна, права остана.
— Ще почна с просба — заговори безизразно Мавроди Коджакара. — Може ли да оставя детето за някое време при вас?
— Не ще и питане — отговори за двамата Яна. — Ще го гледаме като наше. — И попита: — В бохчата невям са дрешките му?
— Дрешките му са — потвърди бащата. И извади кесия: — А тук…
— Стой! — спря го Бяно. — Не съм заслужил такава обида.
— Благодаря ти, братко — рече простичко Мавроди и не настоя повече. — А сега да ви кажа що съм намислил.
— Сега вече мога да ти го кажа и аз — въздъхна домакинът. — И даже да те упътя.
— Хайде де!
— Иди в Градец и потърси Руско чорбаджи, Янкиния баща. Кажи му, че аз те пращам. Той ще те свърже с бате Георги Мамарчев. Нали при него искаш да стигнеш?
Мавроди Коджакара ги изгледа продължително.
— Е, щом сте се сетили, простете одевешната лъжа. За малкия де, дето казах, че така, само за някое време. Нали знаете, капитанът не тръгва…
Погледна детето и млъкна. Бяно кимна с разбиране:
— Щом си избрал тоя път, върви и не се кахъри за Иванчо. Каза ти Янка, ще го имаме за свой.
Мавроди Коджакара отвори уста, но премълча, преглътна думите си. Изправи се. Искаше му се докрай да запази твърдостта си, но не се удържа и с внезапен порив прегърна едновременно и двамата съпрузи. После вдигна нависоко сина си, звучно го разцелува.
И изтича навън…
8
Подпитали го бяха издалече и той се съгласи, та точно на първия ден на месец април дойдоха и го намериха в онази стаичка, дето преди две години се бе помещавало школото му.
Бяха четирима. Хаджи Рифат, Илханоглу Кязим, устабашия на табаците, най-големият от турските еснафи на града, един непознат, за когото в разговора научи, че е Мухаррем Халид, ходжа в кумлушката Енимахле джамиси, и берберина Акиф. Още докато правеха обичайните теманета, Селимински прецени защо сливенските турци са избрали именно тия четиримата. За хаджи Рифат се знаеше, че със своята мъдрост, добросърдечие и веротърпимост повече от всички други турци, взети заедно, можеше да влияе на българите; Илханоглу Кязим представляваше занаятчиите, а ходжата — исляма; Акиф вероятно бе попаднал между тях само защото Селимински се подстригваше и подбръсваше брадата си при него и бяха, тъй да се рече, в приятелски отношения, та някой акъллия ще да е подхвърлил, че щом даскалът оставя бръснача на Акиф да шари по шията му; кабил е да му има доверие и в разговорите.
Насядаха. Селимински, бекярин човек, нямаше с какво да почерпи, та поиска да проводи някое момче от махалата за четири тежки-сладки кафета. На това възрази Мухаррем Халид ходжа, че те го уважават като хемшерия и учен човек, а не за черпенето, а Акиф берберина се изпусна да каже, че откакто се е заговорило за гьоча на християните, никому не е до черпене. Тази именно дума „гьоч“386 стана причина да се премине по-набързо към същината на разговора.
386
Гьоч (тур.) означава и изселване, и вещите, имуществото, което се взема при изселване. В сливенския говор от епохата гьоч (или гйоч) се е употребявало за изселване си „гьочове“ за имуществото.