— Знай още отначало, даскал хаджи Иване — поде ходжата, — че от нас днеска ще чуеш не само онуй, дето го мислим ние четиримата, а което всички правоверни в Сливен мислят.
— Вярвам ти, ама… — Селимински поспря. Пратеничеството го забавляваше. — Карай нататък по турски или на арабие, ще се разберем.
Четиримата се спогледаха, но продължиха на български. Селимински отгатна причината: искаха да подчертаят близостта на двете народности, да намекнат за търпимостта на турците.
Думата подхвана устабашията Кязим, който в слово, твърде цветисто за един кожар, за да не е много пъти упражнявано, изтъкна какво непоправимо зло ще бъде гьочът на българите за този техен общ цъфтящ Сливен; не скри миналите злини, които неразумни правоверни са стоварвали на раята, но се закле, че стига българите да се откажат от изселването, занапред всичко лошо, което двете народности са си причинявали, ще бъде веднъж завинаги забравено. И тъй нататък, и тъй нататък.
Селимински не го прекъсна — това беше в правилата на ориенталския разговор, — ала не можа да удържи леката подигравателна усмивка, която клетвите и обещанията на Илханоглу Кязим докарваха на устните му. А накрая обобщи с тънък присмех:
— И така, вие сте дошли да ме съветвате…
— А защо не? — рече му веднага хаджи Рифат. — Кърк насихат бир серемджемдем ейидир.387
Тези думи подействуваха отрезвително на българина — те му напомниха, че не всички пред него бяха на умственото ниво на берберина.
— Хубаво говорите — каза той все по-сериозно. — Иска ми се да узная само едно: наистина ли вярвате в това мирно и чисто бъдеще, както го описвате, или е според лафа: „Хава уймазъса сана, сен хавая уяжан“388? Или пък най-сетне че само прах в очите, колкото да, изпуснем закрилата на московците и да не тръгнем с тях, а сетне…
— Ако не ни вярваш, по-добре ще е веднага да ни изгониш! — рече с достойнство хаджи Рифат. — За нито едного от нас не можеш каза, че е човек на уйдурмите и лъжата.
— Аз ще повярвам и на казаното, и на падишаховото ираде, но не вярвам, че казаното и написаното ще се изпълни. За добро или за лошо, моите едноверци ме слушат, агалар, и аз не мога, нямам право да ги подведа…
— Прощавай, хаджи Иване — обади се несмело Мухаррем Халид ходжа, — ама ти се чудя. Ще повярваш, думаш, пък…
— Между думите и делата ще стои процеп от време. Ден ли ще е, три дни ли, неделя ли, но време ще има. И тогава главите ще се разделят от раменете. Ето, дойдоха лани московците и забраниха всякакво насилие, всякакъв грабеж на турски имот. Е, по-нататък наистина се въдвори ред, но по-нататък. А докато да настъпи това „по-нататък“… Та затова ми е думата, агалар. Тогаз пострадаха не само виновните. Даже виновните пострадаха по-малко, понеже, като знаеха какво са вършили, те се изпокриха по миши дупки. А за другите, невинните, остана вашата пословица: „Тутулан късърак харманъ дювер.“389
— И ти предполагаш?… — започна хаджи Рифат, но Селимински този път не се стърпя и го прекъсна:
— Не предполагам, знам го. И вие, като честни хора, каквито сте, трябва да признаете, че съм прав. Не може да не сте чували, че в Дебелата кория се крият поне три шайки, въоръжени до зъби, които с четири очи чакат московците да си тръгнат. Шайки се крият още в Каваклий, в горите покрай Тунджа, в боазите по Ичеренския път, в Чаирлий… Е, кажете, агалар, за намаз ли са се събрали тези мъже? За донанма ли вият фищеци? И за благослов ли точат ятагани? Кажете, агалар!
Мълчаха гостите и личеше, че още дълго ще мълчат, та Селимински поде отново:
— Ще ви разкажа една приказка, агалар. Човекът и змията си живеели добре, той в къщата, тя — сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й — е, не можал да я убие, но сколасал да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, мъдрата змия, подала глава между камъните и му отговорила: „Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си и аз — отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има“. Това е приказката, агалар. — Сега и Селимински на свой ред помълча малко. — Та вече, вярвам, ще ме разберете, агалар. Аз съм на ума на змията. И ако изселя моите едноверци, то ще е по същата причина, поради която нявга Мойсей е извел евреите из Египет: те са щели да погинат от египетски нож, моите братя — от турски.