— Попадна в капана на собствените си думи, хаджи Иване — каза хаджи Рифат. — Като споменаваш нашия общ пророк Мойсей390, ти пропущаш най-важното: той извел евреите из Египет, за да ги върне в бащината им земя, докато ти ги извеждаш от бащината им земя, за да ги заведеш в някакъв нов Египет. Не измъчва ли сънищата ти страх, че ти не само не ще станеш Мойсей за българите, но и ще заслужиш вечното им проклятие?
Този път думите на стария турчин улучиха в една кървяща рана. Наистина не една безсънна нощ бе изкарал Селимински, хиляди и хиляди пъти поставяйки на везната съдбоносното начинание, в което повеждаше съгражданите си. И ако все пак бе стигнал до решението за едно всеобщо преселване, то беше, защото вярваше в полезността му. Но същевременно и никога не се освободи докрай от гризящото го съмнение.
— Във всеки случай там, където ще ги отведа — защити се неубедително, — няма да са изложени на неправди и беззакония.
— А ще патят от самия закон? — присмя се хаджи Рифат, усетил неговото разколебаване. — Като Мамареца?
— Да, точно този пример го показва — озъби се Селимински. — Е, не харесаха на московците някои приумици на Георги Мамареца (впрочем лично аз също не ги харесах) и го заптисаха. Но когато отиде пратеничество и се примоли… Няма какво да ви го повтарям, знаете го, агалар.
Старецът го изгледа продължително и настойчиво.
— Ти говориш стари работи, хаджи Иване — произнесе тихо. — Мигар не си чул…? Кажи му, Кязим.
— Сабахлен дойде мой роднина от Градец — рече Илханоглу Кязим. — Вчера там довтасал един московски забитин391 с неколцина казаци, та заптисали Мамареца и неколцина други и ги повели на север. Рекли, че ще ги водят в Букурещ, а може би и още по-нататък…
Иван Селимински не се обичаше с капитан Мамарчев и осъждаше начинанията му, но тази новина го потресе, та той вдигна ръка и се прекръсти. За Мамареца и за другарите му.
— Тази ли е законността, която обещаваш на едноверците си, хаджи Иване? — многозначително попита хаджи Рифат.
Българинът прекара език по устните си, внезапно пресъхнали.
— Няма да изменя решението си, агалар — каза. И добави с глас, който издаваше, че се насилваше да убеждава сам себе си: — И все пак аз се моля и вярвам, че за моите братя изселването ще е отиване в обетованата земя…
— „Олмаяджак дуая амин денмез“392 — вдигна рамене хаджи Рифат. — За всичките богатства на света не бих сменил мястото си с твоето, хаджи Иване. Само като си помисля, че в паметта на твоя народ ще останеш с името на човек, който е обезлюдил земята на дедите ви…
— А що? — кресна невъздържано Селимински. — Да оставя хората под вашия нож?
— Искаш ли да ти кажа една горчива истина? — полугласно продума старецът в отговор. — Даже да се случи всичко онова, от което се боиш. Да нахлуят в Сливен разните кеседжии. Да безчестят. Да колят. Половината от християните да изтрепят… Разбери ме, хаджи Иване. Всичко това се по-малка злина, отколкото да преселиш людете нейде надалече. Защото половината българи ще загинат, но другите, дето ще оцелеят, ще се намножат и Сливен пак ще бъде един от онези градове в Османския девлет, в които правоверните, ако искат да преживеят, трябва да учат езика на гяурите, да зависят във всичко от тях.
Сгърчен под тежестта на обвиненията, в чиято справедливост не вярваше, но и не можеше да отрече, Селимински успя да каже само:
— Приемам, хаджи Рифат, приемам съда на бъдните поколения. Те може да решат, че съм сгрешил, но никой не ще ме обвини, че съм сгрешил от корист. Мислил съм, че правя добро, а съм сгрешил. Е, имало е само един безгрешен и той е умрял на кръста преди деветнайсет века…
Хаджи Рифат полека се изправи. Надигнаха се и другите.
— Ти грешиш не от корист, а от много ученост, хаджи Иване — каза, преди да излезе от стаичката. — „Чокбилен чок янълър“393 — сякаш баш за тебе е речена тази приказка…
9
Коста Топракчиев се зарови из раклите, извади нещо плоско и четвъртито, грижливо загънато в чиста кърпа, и го подаде на Бяно.
— Приготвил съм ти го дар…
Бяно разгъна кърпата. Вътре беше онази безценна книга с надпис отгоре „Кириакодромион, сиреч Неделник“, която преди години бе многократно чел и препрочитал.
— Защо ми я даваш? Да я изчета още веднъж? Ами че някои от беседите аз навярно още помня наизуст… — Той порови из паметта си и изговори напевно:
390
Еврейският патриарх Мойсей се признава и от християнството, и от исляма. Християните признават неговите „Десет божи заповеди“, а мохамеданите го тачат като един от своите четирима главни пророци (заедно с Адам, Исус и Мохамед).
391
По заповед на Главната квартира, до която са стигнали донесения за подготвяното въстание, арестуването на капитан Мамарчев е извършено от майор Крилов, руски комендант на Котел.