„Понеже кой люби ближний братия свой, той у светлост живей, и у него соблазн не има. А кой ненавиди ближний братия свой, у темнота ходи и не знай камо ходит, понеже лукавая темнота ослепила очи его. Заповед имами от бога да любим друг друга, да не имами лукавство в сердца нашя…“394
— Добре, добре, вярвам ти. Но пак ти казвам, давам ти я в дар. Нека колчем ръката ти попадане на „Софронието“395, да си спомняш за мене.
— Какви са тия думи? — сви вежди Бяно. — Приказваш тъй, сякаш…
— Сякаш, да, сякаш… — Коста помълча малко. — Реших да остана, Бяно. — Той вдигна предупредително ръка: — Знам, знам всичко, дето сега ще ми кажеш. Знам, че е неразумно и опасно. Знам, че катилите, дето се трупат по горите, вече захванаха да режат глави…
— Тъй е — натърти гостът. — Оня ден са заклали трима мирни пътници от Нейково, вчера същата участ сполетяла и едно дванайсетгодишно момче, излязло към лозята.
— Знам. Знам още, че всеки разумен човек ще ме нарече балама. И то си е така, балама съм, моят разум също ми го казва. Но сърцето ми повелява да остана. Него не мога да надвия. Каквото и да му приказвам.
— Разбирам — кимна Бяно. — Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш. — Сетне се усмихна горчиво. — Съвсем се скапа нашето скъпо Братство, Коста. Излиза, не сме били узрели за собствените си стремления. — Той нежно помилва книгата, но личеше, че умът му не е в нея. — Помниш ли приказката за братята и снопа пръчки? Е, тъничко и слабо излезе ликото, дето е свързвало нашия сноп! Разединихме се, изпокарахме се, а утре вятърът съвсем ще ни разпилее. Ти оставаш тук, някои ще кондисат във Влашко, други ще продължат още по-нататък… — Предишната невесела усмивка отново сви устните му. — И до какви чудноватости стигаме, откакто се скъса ликото! Помниш ли, че веднъж Добри заплаши пред целия град хаджи Иван със смърт, защото хаджи Иван съветваше преселване в Русия, пък Добри теглеше към Влашко? Сега хаджи Иван е решил да не отива по-далеч от Влашко, пък Добри се е писал за поселване в Русия… Да се смееш ли, да плачеш ли…
— Във всеки случай мен ме избива на плач. — Коста наистина едва удържаше сълзите си. — За нашето Братство приказваш и жалиш, дето тъй или иначе свързваше неистински братя. Ами какво ще кажеш за нас, братята Топракчиеви? Никога за нищо не сме се делили и, както е думата, все от една паница сме яли, пък сега и ние се разпиляваме.
— Христодул? — попита бързо Бяно; най-напред за него, члена на Братството, беше мисълта му.
— Заминава — въздъхна Коста. — Не смее да остане, зер турците знаят, че се бе хванал да снабдява московската войска. С него отива и Недялко. Пък Андрей като мене… О, господи, какво нещастно време! Брат от брата да се разделя… — Той приближи до Бяно и го притисна в прегръдките си. — Да се сбогуваме — рече. — Каквото е писано, нека стане!…
Бяно не отговори на прегръдката му.
— Е, можехме и да не бързаме толкоз — каза. — Има още цяла неделя до заминаването, все ще се случи да се видим…
— Цяла неделя? Ти… какво? Не чу ли телялина днеска?
Смъртна бледост покри лицето на Бяно.
— Кажи! — изговори с мъка. — Нищо не съм…
— Нали уж гьочът бе насрочен за двайсети? Телялинът извести, че московският везир изменил думата си. И ще тръгвате една неделя по-рано, на тринадесети…
— Че то е… Че то е след три дена…
— Даже пълни три няма. Та затова…
Когато се прибираше към къщи, Бяно разбра, че очевидно е бил единственият човек в Сливен, който не е знаел за променения ден на заминаването — от всяка християнска къща долиташе шум на смутна шетня, примесена начесто с плач на деца и вайкане като на умряло. Улиците пък бяха препълнени с конски каруци със сандъци и волски коли с ритли — стопаните невям изведнъж се бяха уплашили да не изостанат в товаренето на „гьочовете“. Такава една кола, даже с отсега запрегнати волове, във всеобщата бъркотия някой бе спрял пред неговата, Бяновата къща…
Бяно бутна портата. Преди още да прекрачи в двора, зърна някакъв мъж да стои на хаета и да държи на ръце детето. Измина половината двор и чак тогава го позна.
— Добре си дошъл, тате! — каза сърдечно, като го приближи. — Кахърях се, дето Янка ще замине, без да се сбогува със своите…
Здрависа се с Руско чорбаджи, даже се приведе да целуне ръката му, но тъстът не позволи, изтегли десницата си.
— Хубаво, че не ти е скимнало да ни я доведеш — рече. — Пътищата, сега не са за пътуване. Гъмжи от читаци. Дорде дойда днес, не веднъж и не дваж, четири пъти съм се крил по шумаците, да не попадна в ръцете на разните кеседжии…
Влязоха, в одаята и седнаха край оджака. Времето беше топло като за април, но много влажно, та беше приятно да усещаш топлината на огъня. Особено ако си помислиш за седмиците и месеците, които те очакват и в които за нищо няма да мечтаеш така, както за прикътана одая с пламтящи главни в огнището…
394
Цитатът е от раздела „Поучение на памят светаго великомученика Димитриа Мироточиваго“.
395
Популярно и, тъй да се рече, интимно название на книгата, дадено й от народа по името на нейния автор — Софроний Врачански.