Разположиха се двамата мъже, Яна поднесе мезе и бърдуче с ракия, малкият Боян пълзеше по чергата около тях и току се мъчеше да се изправи на още несигурните си крачета, а чуваше се как Иванчо, синът на Мавроди Коджакара, си играеше на двора.
Разговорът някак си не потръгваше. Мъжете отваряха дума ту за едно, ту за друго, ала тя скоро-скоро се затваряше от само себе си. Докато траеше този дълъг период на вдигане на невидимите прегради помежду им. Бяно тайничко изучаваше бабалъка си. Руско чорбаджи беше някъде между петдесетте и шестдесетте, ще рече — бая̀ възрастен за тогавашните разбирания, но още държелив; доброто му здраве, пословично за Градец, изглежда се съюзяваше с чорбаджийското му самочувствие, та по външен вид и обноска трудно можеше да му се даде повече от четиридесет, най-много четиридесет и пет. Имаше среден ръст, плещест, белокос, а върху широкото му лице, разделено на две от гъсти прошарени мустаци, се смесваха или по-скоро се редуваха добродушие и решителност. Върху това лице Бяно сега откриваше честа сянка на притеснение и се чудеше с какво ли той или домът му причиняват това чувство у бащата на Яна.
Най-сетне Руско чорбаджи се престраши, па подхвана отдалече:
— Голяма бъркотия цари във вашия Сливен. От пет-десет години го зная, такъв не съм го виждал. То шетня, то коли, то денкове, то вайканици…
— Не може да бъде другояче, тате. От шест семейства петте се стягат за път.396 А като не ти дават повече от една кола товар да вземеш?… Пък за плачовете — ех; да оставиш родно място, то е все едно част от себе си да погребеш…
Руско чорбаджи не остави разговора да се отклони по пътя на душевните терзания на изселниците.
— Още в Градец научих, че вие с Янка също се готвите за път. Онзи злощастник, твоят приятел Мавроди, ми го каза.
— Така е, тате. Наистина се каним да тръгнем.
Гостът се поколеба още един последен миг, после каза:
— Ще тръгнете, думаш, но как? С какво? Не можете носи на гръб и дете, и покъщина, и храна…
— Не знам — помрачня Бяно. — Два дена остават до тръгването, а нищо не можах да уредя. Уж беше казано, че московците ще дадат коля на такива като нас…
— Ами че те ангели-разпоредители да имат, пак няма да сколасат в тия два дни да доведат коля и добитък на всички като вас, дето си нямате! — Бяно мълчеше. — Та като научих всички тия работи от приятеля ти, рекох си тъй: А бе аз не съм им чужд на тия хора, баща на Янка съм и дядо на Боянчо, та… та доведох една кола за вас, Бяно. — Гласът на чорбаджията бе станал тих и невям умолителен. — Ще я приемеш ли?
Едва сега Бяно проумя цялото странно поведение на бабалъка си. Той бе рискувал своя живот, за да доведе и им подари една кола за дългия път, а като си бе спомнил опъванията на Бяно около сватбата, дето едва склони да приеме някакъв дар от бащата на жена си, чудел се е човекът как да отвори дума за новото си добронамерение.
Бяно се разсмя:
— Дали ще приема ли? Не само ще приема, ами ще река като амуджите: „Курбан текейе гелмиш“397…
Гостът така се зарадва, че просто рипна от столчето си и се втурна да прегръща поред и дъщерята, и зет си.
— Тъй кажи бе, момче! — повтаряше, задавен от хихикане. — Тъй кажи бе! Пък аз се гърча толкоз време като настъпана змия… — И реши да кове желязото, докато е горещо: — Идвай по-скоро навън, че да не мъчим добичетата с вратове в хомота…
— Колата с ритлите пред вратата ли? — почуди се Бяно. — Тая, с охранените волове?
— Идвай, идвай и не питай повече! — разбърза се тъстът.
Излязоха, разпрегнаха и прибраха воловете, после се оказа, че под сеното в колата имало и някой и друг чувал с храна, но Руско чорбаджи съумя за нея да говори като за нещо ей така, покрай другото. Когато се прибраха пак в къщата, нощта беше почти настъпила. Нахранила, измила и турила да спят децата, Яна беше сложила трапеза за възрастните. Вечерята започна весело и оживено. Докато лапаше с охотата на човек, пътувал целия ден, и честичко посягаше към чашата със сливенското „черно огнено вино“398, Руско чорбаджи разказваше за Градец, където, противно на Сливен, разчитаха на закрилата на своя добър Ведат бей399, та само на брой семейства се канели да се преселват.
— Пък останалите сме решили да си изпитаме късмета — продължаваше той. — Нали сега султанът, думат, щял да ни прикотква с разни правдини. Е, ще изчакаме малко да се уталожи хавата и ще се вдигнем да просим буюрнаме — църква да градим. Срамота е бе, знаете! Такова богато село като нашия Градец, пък да се черкуваме в „папаз еви“… Тук в Сливен, в Едирнето, в Русчук, ако трябва — в Цариград ще отидем, но ще вземем буюрнамето, тъй сме решили.400
396
Така д-р Табаков (ІІ, 145) определя броя на сливенските преселници:
„Броят на изселените само от града сливенци е бил около 15 000 души. В Сливен са останали от 2 до 3 000 жители българи.“
Селимински (ІХ, 85) твърди, че от 4 000 български семейства в Сливен са останали само 65, но това съотношение трудно може да се приеме за вярно.
397
„Курбанът (сам) дошъл в текето“ (турска пословица). „Курбан“ означава добиче, заклано и сготвено за обредна гощавка (думата се употребява и на български); „теке“ е мохамедански манастир.
398
Четиридесет години след описваните събития този израз ще бъде употребен от видния етнограф, археолог и географ от унгарски произход Феликс Филип Каниц в съчинението му „Дунавска България и Балканът“.
399
До Освобождението село Градец се е управлявало от потомствени владетели — бейове. С изключение на един, живял в началото на ХІХ век, всички са оставили добри спомени у населението със своята почтеност, с доброто си отношение към раята и с многото случаи, когато са спасявали селото от изстъпленията на свои сънародници.
400
Както читателят вече знае (срв. бележка 42 към втора книга), намерението наистина е било изпълнено. В 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват буюрнаме от русенския валия Мехмед Саид до сливенския аян Садък ага (да не се смесва с прочутия Садък паша Чайковски) „да поправят черковата си“ — каквато те в същност са нямали, — при условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“. И на мястото на „папаз еви“ жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.