Когато за четвърти път спря и подаде знака, един дрезгав глас се обади току-до него:
— Ким о бре?34
Не видя човека, който го бе спрял, но точно този въпрос отдавна чакаше да чуе. И според уговорката отвърна на български:
— Българин. — После, както го бе научил Стоян Шошов, добави натъртено: — Пътник съм из Хаинето35.
„Хаинето“, родното село на Генчо Къргов, беше лозинката на дружината му.
Непознатият излезе от тъмното и приближи. Манол не можа да види чертите му, но различи възниската му плещеста фигура. А после — и пищова в ръката му.
Човекът с дрезгавия глас, без да сваля пищова, поде кратък разпит:
— Кой си ти?
— Манол. Син на Георги Силдаря от Сливен.
— Що щеш посред нощ в Балкана?
— Търся войводата Генчо Къргов.
— Кой те праща?
— Баща ми.
— Отгде научи знака и лозинката?
— От бай Стоян Шошов.
— Ще рече, бай Стоян те е проводил?
— Двамата, бай Стоян и баща ми. Пък и трети. Алтънлъ Стоян войвода.
Непознатият помълча известно време, размисли, пък рече късо:
— Хайде тръгвай с мене.
И те тръгнаха. Сега на Манол нито нощта му се струваше толкова черна, нито пътеката толкова стръмна. А и не вървяха дълго по пътеката, скоро удариха направо. Хайдутинът познаваше планината като петте си пръста и имаше очи на бухал, вървеше и отвреме-навреме се обаждаше: „Мини след мене, ще се блъснеш в дървото“ или „Отбий се вляво, не виждаш ли канарата?“
Повървяха така петнайсетина минути и Манол зърна в една падинка тлеещ огън. Двамата се насочиха нататък. Когато приближиха, четирима души, които спяха край огъня, завити в ямурлуци, скочиха на крака и мигом изтеглиха оръжията.
— Аз съм, момчета — успокои ги Маноловият спътник.
Четиримата сведоха пищовите, но не ги прибраха. В слабата светлина на огъня Манол ги разгледа. Бяха все здравеняци мъже с отдавна небръснати бради. Само единият от тях надвишаваше средния ръст и в сравнение с останалите изглеждаше едва ли не дълъг.
— Какво ни водиш, Пача? — попита по-високият. По-късно Манол научи, че той беше Генчо Вяранов, съселянин и другар от детинство на Къргов, а сега — байрактар и втори човек в дружината му след него. — Да не си спипал зелка за сечене?
На хайдушки език „зелка“ се наричаше турчин, който трябва да бъде наказан за зулумите си.
Васил Пачата, хайдутин от Твърдица, цъкна:
— Не. Момчето е от Сливен. Проводил го при нас бай Стоян. — Сетне добави: — И знака подаде, и лозинката каза, както трябва.
Байрактарят хвърли наръч съчки в огъня, почака да се разпалят и огледа изпитателно пратеника на Стоян Шошов.
— За какво те праща бай Стоян?
— Кой от вас е войводата Генчо Къргов? — запита в отговор Манол. — Каквото имам да кажа, само нему ще го кажа.
— Бре, младо, пък серт! — изсмя се един от хайдутите, като засука дълъг мустак. Този, така научи след няколко часа Манол, беше Петко Кортенчето.
Генчо Вяранов поразмисли, после заповяда високо:
— Хайде, Радой, иди повикай войводата. Знаеш го, на стража е по пътя към Слънчева поляна. — И вече по-меко додаде: — А ти поседни тука. Трябва да си уморен, щом си бъхтал цяла нощ. Ако си жаден, ей там е изворът. — С внезапно движение той измъкна пищова от пояса на Манол. — Не се тревожи де. Тук си между приятели, нямаш нужда от силях. — Каза го дружелюбно, но личеше, че няма да отстъпи от решението си.
Манол се поколеба, после свърна в посоката, указана от байрактаря. Позна извора по неговото бълбукане и разбра къде са: дружината на Генчо Къргов бе разположила стана си край Кушбунар36. Приклекна, напи се със сладка планинска вода, плисна няколко шепи на лицето си, пък се върна и приседна с гръб към огъня.
Не мина много време и мъжете наскачаха. Изправи се и Манол. И видя — към тях с тихи стъпки приближаваха Радой и още един човек. По уважението, с което го посрещнаха, Манол се досети, че това е Къргов.
Войводата се изправи пред него и го изгледа втренчено. Изгледа го и Манол. Генчо Къргов беше около тридесетгодишен37, среден на бой, плещест. Облеклото му не се различаваше от облеклото на другите хайдути. Но за разлика от тях беше наскоро избръснат, с къси, добре разресани тъмни мустаци. Изпод калпака му се подаваше перчем също така тъмна къдрава коса. Беше дълголик, с румени бузи, леко изгърбен нос и със сиви умни очи — истински хубавец.
35
С. Колупчий (по турски още Хаинкьой или Хаинето — „Мързеливото село“) — днес Гурково, Новозагорско, сега в Старозагорски окръг.
36
Кушбунар (буквално: „Птичи кладенец“) — извор, прочут с обилната си хубава (според преданията — и лековита) вода в местността „Карандила“ край Сливен. Известно хайдушко сборище.