— Почакайте тук! — каза Трънка, забелязала погледа на брат си. — Аз ще доведа поп…
Докато я чакаха, Бяно попита зет си:
— Защо няма никой от хаджи Нойковите? Виж, само на неговия гроб не се е намерило кой да запали вощеница…
— Не знаеш ли? — учудено го изгледа Пею. — Благата и медената спипала Стефан хаджи Нойков, брата на хаджи Людскан. От онази нощ бил в треска, храчел кръв, лицето му, казват, било синьо-черно, като патладжан!…
— Господ да му е на помощ! — прекръсти се Бяно. После попита: — И що ще стане сега с Людсканови?
— Сам хаджи Людскан не знае що да прави. Ако бог прибере набързо брат му, щял да изгори, каквото е за изгаряне, другото да накисне в оцет и да тръгне с вас. Но ако болестта се проточи… — Пею вдигна рамене. — Уж беше попреминала, дяволската му чума, пък виж каква поразия и в какъв час направи!
Бяно повика жена си и заедно с нея се заловиха да почистят гроба на хаджи Нойко като за последна молитва. Бяха почти привършили, когато някой го повика:
— Бате Бяно!
Обърна се. Непознат млад свещеник стоеше прав до него и чинно се кланяше със сплетени на гърдите пръсти. Трябва да се знаеха, щом оня го назова така свойски, пък Бяно не успяваше да разпознае човека, скрит под калимавката и меките руси мустаци и брада. Попът му помогна:
— Не се чуди, бате Бяно. Нали ти ме запопи. И то в джамия…
— Юрданчо! — възкликна Бяно и се изправи.
— Не Юрдано, а поп Юрдане — поправи го с пресилена, надута кротост свещеникът. — Или, ако предпочиташ, дядо попе. — Лицето му не се измени, но в очите блясна огнец, който недвусмислено напомняше за нявгашния пакостник на Кафтанджийската махала. — Този ли е вашият гроб?
— Нашият е ей там — рече Бяно, докато си мислеше за смешката, която му устройваше съдбата, пращайки именно такъв поп да опее покойник като баща му. — Този е на хаджи Нойко.
— Дето се беше писал луд?
— Същият. Прочети първо нему една молитва, че ги няма близките му да се погрижат.
Поп Юрдан приближи съвсем близо до него и прошепна в ухото му:
— Молитва ли да прочета, бате Бяно, или „Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“
Не дочака отговор, а размахвайки кандилницата, запя. Имаше хубав глас, добре познаваше църковната песен, а и безупречно произнасяше словата на заупокойката. Когато малко по-късно отиваха към гроба на Георги Силдаря, Бяно похвали тези му способности.
— Нали съм учил азбукето при хаджи Илия402 — обясни попчето. — Той беше колкото даскал, толкоз и протопсалт. Е, даскалът не само ни изучи я Псалтиря, Часослова и черковнославянското пеене, но и всяка събота и неделя ни водеше на църква и ни караше да пеем с анагностетата403, та сега ми е лесно, знаеш…
Прочетоха предвидената от каноните молитва и върху гроба на Георги Силдаря. Уж всичко беше по реда си, но Бяно тайно недоволствуваше — участието на поп Юрдан бе развалило магията на мистичното общуване с покойника, в която бе изпаднала дотогава душата му, но същевременно си и казваше: „Кой знае, ако можеше да се чуе волята на тате, невям той точно такъв поп щеше да си поиска…“ На раздяла попита поп Юрдан какъв път е избрал за себе си.
— Оставам — отговори онзи кратко.
— Не те ли е страх, че ще платиш за зулумите си?
— Хич даже не ме е страх, бате Бяно. — Предишният лукав огън отново светна в очите на свещеника. — Ще ме пазят моят господар дядо господ и слугите ми.
— И слуги ли имаш? Че много ти порасна работата…
— Ей ги виж.
Поп Юрдан поразгъна полите на расото си. Под него се видя юнашки червен пояс, в който бяха втикнати два пищова с посребрени дръжки.
— Да се сбогуваме тук — предложи Бяно на Пею и Трънка, когато младият поп ги остави сами при гроба.
— Мислехме следобед… — започна Трънка.
— И да помогнем нещо — добави мъжът й.
— Всичко ни е събрано — рече Бяно. — Драго ще ни е да ни навестите, но то ще е пак за сълзи…
Застанаха един срещу други. И изведнъж разбраха, че в същност нямат какво да си кажат: преди малко бяха изплакали сълзите си, а всякаквите поръки са празни и глупави, когато хората се разделят не за ден, за месец или за година, а за до края на живота.
И само Трънка успя да намери смислена дума, когато на прощаване целуваше ръка на бате си:
— За две неща недей нивга да спастряш кахър в сърцето си — дорде съм жива, този гроб няма, да познае що е плевел или бурен и бащината ни къща, стига да не я заграбят читаците, няма да се съсипе изоставена…
Епилог
Пред прага на неизвестното
402
В „Кратка автобиография“ на Сава Илиев Доброплодни, София, 1893 са останали следните любопитни редове:
„Помня, че майка ми ми е разказвала за по-възрастните бащини ми ученици, които отсетне станали попове, певци и пр., че бил и поп Юрдан под Димитров, наш роднина (който, като учителствувах в Сливен 1859–1860, ми разказваше, че като бил бащин ми ученик, ме е носил на ръце и че в 1828 г., когато Русия превзе Сливена (б.а. — очевидно се касае за грешка с една година), е бил от най-големите панти и страшен мъчител на останалите в Сливен турци…).“