В сипкавата здрачина на утрото Бяно гледаше тази върволица и сякаш не живи хора, а безплътни сенки се нижеха пред погледа му — толкова отчаяние и скръб витаеха върху нея. Един от кервана, който водеше за поводите конския впряг на една каруца, го изгледа настойчиво и Бяно го позна. Беше даскал хаджи Илия, а в каруцата се полюшваха хаджи Трандафила и петте им деца. Бяно се поклони мълчаливо. Хаджи Илия му отговори по същия начин. И отминаха — мъжът и жената, отворили очите на толкова сливенци и сливенки за писаното слово, бяха поели друма на изгнаничеството…
Във върволицата не липсваха и младежи, накичени с китки ранни цветя и с гердани от пуканки по калпаците, които яздеха напето и караха конете си да се изправят на задни крака; намираха се даже и такива, дето пееха излязлата наскоро песен:
ала тяхната искрена или привидна бодрост не разсейваше тягостта и отчаянието, прихлупили главите и превили плещите на голямата част от изселниците.
По-нататък зърна още един познат — върлинестият Стоян Шошов с ястребовия клюн вместо нос минаваше с челядта си. За него, виж, заминаването беше спасение; разчу се, че бай Стоян открай време бил ятак на войводата Генчо Къргов и дори със собствените си ръце ушил зеления байрак на дружината му — такъв човек ако останеше, то беше все едно да положи сам глава върху дръвника на джелатина. Но другите…
Неусетно до Бяно се бяха подредили и други зяпачи. Повечето бяха турци; скупчени един до друг, те също наблюдаваха нижещата се пред очите им процесия. И не ликуваха.404 Изпращаха кервана със същата скръб, с която си отиваха изселниците.
Видя се Бяно как само след час ще бъде в същата тази печална върволица и горчива въздишка се откъсна от гърдите му. Не бива да отлага повече, каза си. Прав беше Сотир Чамура — в такъв ден колкото по-дълго отлагаш, толкова по̀ задълбаваш болката си. И с тези мисли в главата и с нова въздишка на устните, Бяно си проби път между зяпачите и повлече крака към къщи.
Случи се обаче, че на Машатлъка срещу него се зададе една позната съсухрена фигура в избелели дрехи и с извехтяла чалма на главата. Двамата се поздравиха и спряха.
— Е, Бяно? — поде хаджи Рифат. Беше уж въпрос, пък не искаше отговор. — Чувах, не си променил решението си и ще се изселваш…
— Вярно е, дядо хаджи — виновно рече българинът. — Отивам да впрягам.
Един единствен въпрос — за Божура — беше овладял цялото същество на Бяно, но той се пребори с него, надмогна го. И за да запълни празнотата, рече:
— Каквото ще става, нека да става…
Старецът го изгледа продължително с умните си и разбиращи очи и произнесе тихо:
— Ти винаги си дирил Доброто, нали, Сдилдароглу Бяно?
— Да, дядо хаджи.
— Намери ли го?
— Не. Дори никога не успях да си отговоря що значи Добро.
Ожълтените мустаци мръднаха неопределено.
— Искаш ли един съвет от мене, чоджум? Добро и милозливост не са едно и също нещо. Исус, вашият бог и нашият пророк, ги е смесвал, но в това той, безпогрешният, е сгрешил.
— Тогаз що е Добро, дядо хаджи?
— Добро значи да си полезен на народа си. И с думи, дела, че и с живота си да служиш за неговата полза. Светостта на калугери и дервиши е лъжовна светост. Алчна и себелюбна праведност е тяхната, защото цели само собственото им добруване в отвъдното. Светец за народа си е онзи, който се е борил, мрял е и е убивал за него, а не другият, дето е правил метани по църкви, текета или мечети. Хубавичко премисли тези неща, сине, когато занапред ще търсиш Доброто. А сега…
404
В „Исторически спомен“ на Селимински се намира и следното изречение:
„Турци… с прискърбие гледаха това небивало зрелище и като че ли предчувствуваха и за себе си грозящ погром.“