Бяно го разбра. Въпросът, предишният въпрос, пак пареше на езика му, но той отново не посмя да го изрече. Взе ръката на стареца и я поднесе до устните си.
— Сбогом, дядо хаджи.
— Остани с бога, Бяно Силдар — благослови го турчинът. И верен на себе си, добави: — „Шашмаян, дюшмейен — бир аллахдър.“405 А сега си върви по пътя, който си си избрал, сине. Върви и не се обръщай към въртопа, който ще остане зад стъпките ти. Сбогом…
Бяно не тръгна, а се затича към къщи…
3
Гьочовете и децата бяха натоварени, само Яна не идваше още. Бяно влезе да я потърси. Видя я но не намери сили да я повика. Защото тя, нещастницата, която щеше да тръгне, за да не се върне никога, не бе намерила сили да зареже къщата как да е, а поръсвайки я със сълзите си, се бе заловила да я премете. За последен път…
Когато най-сетне излезе и затвори портата зад себе си, тя се бе постарала да скрие следите от плача си. Без да си кажат дума, Бяно и помогна да се качи върху денковете и да се смести при децата. И без да се обръща, смушка воловете с остена и тръгнаха.
Трябваше да се спусне надолу и някъде край конака да се смеси с кервана, но Бяно избра друг път — нагоре и сетне надясно, през Ески Намазгях. Не казваше и не би казал (и слава богу — Яна и да разбираше, не отваряше уста за въпрос или упрек), но той таеше надеждата да зърне Божура, своята спотаена дълбоко, но незаглъхнала първа любов. Докато да навлезе в турската махала, все още се разминаваше със забързани изселници от Раковската и Дели-Балта, но в Ески Намазгях сякаш попадна в пустиня или гробище — наплашени от издевателствата през нощта, турците се бяха изпокрили в къщите си и никаква жива душа, човек или добиче не се мярваше из сокаците, а тракането на колелата на Бяновата кола отекваше като зловещо хъкрене о каменните дувари.
Докато отначало вървеше пред воловете и ги водеше за юларите, Бяно уж случайно изостана зад колата — искаше да спести на жена си погледа, който се надяваше да размени с Божура. Напразна хитрост: улицата бе все тъй мъртвешки безлюдна, пустееше, погледната отвън, и къщата на хаджи Рифат. Напусто Бяно опипа с очи очертанията й, доколкото те се подаваха над дувара — нищо не подсказваше да има живот в нея.
И отмина…
Тънката и рядка върволица, която бе видял на разсъмване, се бе превърнала в пълноводна човешка река. На Татар мезар, където излезе при нея, пред Бяно се разкри картина, заета сякаш от Апокалипсиса.
„По тесните улици на Сливен се блъскаха коля и пешеходци, талиги, камили и волове — всичко това се беше смесило в една буйна, шумна тълпа — ще пише по-късно един очевидец406. — Радостните викове, грубите проклятия, плачът и писъкът на децата, скърцането на ненамазаните колелета, мученето и цвиленето на животните — всичко това се сливаше в един хаос. Целият град беше се дигнал, беше потеглил.“
Потресен от страшното зрелище на преселението, Бяно изобщо не се опитваше да се вмъкне някак си в безредно стичащото се множество. Но и да се опиташе, нямаше да успее — над блъсканицата царуваше стадното чувство на тълпата, което тласкаше людете да напират и притискат предните, да се движат, сякаш вкопчени едни в други, да отблъскват всеки, който би се опитал да се вмести между тях. Бяно се беше вече примирил да остане най-накрая, когато чу някой да го вика:
— Бяно!… Хей, Бяно!… Идвай тука бе!…
Огледа се. В човешката лавина пред него се бе случил Христодул Топракчиев. Забелязал безпомощността на приятеля си, той беше позапрял колата си и докато едва удържаше напора на задните, приканваше Бяно да заеме празното място пред него. И Бяно не се забави…
— Що се е случило с тебе? — попита Христодул, когато малко по-късно, излезли вече от града, тръгнаха рамо до рамо. — Лицето ти има цвят на пепел…
— Какво се чудиш? — свъсено отговори Бяно. — Погледни сред каква страхотия сме. А ти научи ли за Паскал? Изгорил къщата си.
— Е, познаваме го, нашия Паскал — въздъхна хаджи Христодул. — Когато къса нещо, къса го веднъж завинаги. А ти зърна ли Добри? Трябва да е на стотина-двеста крачки пред нас, не повече.
— В края на краищата кои от Братството тръгнаха и кои останаха?
Другият не свари да отговори. Пред тях се извиси женски писък:
— Спрете, хора! Спрете, за бога!… Детето ми!… Спрете!… Детенцето ми падна…
Хора и коли се разбутаха, увеличавайки безпорядъка, но отзад напираха, та не можаха да спрат, а само се поразместиха.
— О, господи… — проплака същият глас. — Издъхнало, е миличкото… — А човешката река продължаваше да бучи и да се носи напред.
Бяно се извърна назад — диреше ли нещо, очите си ли криеше, не се разбра.