— Какво ме попита? — каза Христодул, сякаш за да пропъди зловещото впечатление от нещастието, станало на две крачки от тях.
— За Братството. Кои тръгнаха, те попитах.
— Добри, аз, ти, Паскал, Цено Коньов… — заизрежда Христодул. — Най-страшна е Ценовата. Московците не позволяват повече от една кола на семейство, пък Цено, с неговата болест, не е нито за дълъг път, нито за друсане. Техните са тръгнали голи като тояги, само и само да сторят място в колата, та Цено да легне на сено. Ама въпреки това…
— Бог да му е на помощ — прекръсти се Бяно. — А хаджи Иван Селимински? Не те чух да споменеш името му…
— Идва и той, разумява се. Някъде съвсем на опашката е. Оня ден двамата с Коста ходили в Дермендере и Чаирлий да му купуват кон. Хеле успели да кандърдисат някого си да им продаде един ат. Коста казваше — да се надигне Тахир ага от гроба, негли ще си познае добичето. Понеже атът май бил ягма от неговите хергелета… Нали помниш лани през август? Когато някои наши тръгнаха да трепят читаците, други грабеха имот…
Той се впусна да разказва за хора, забогатели от грабежите по време на войната, но Бяно бе престанал да го слуша. Една неочаквана мисъл се бе появила в главата му и бе пропъдила оттам всичко друго. Както вървеше, той се обърна назад. В далечината оставаше свидният му Сливен; тук-там се виеха стълбове пушек, но градът си беше все такъв бял и прелестен, какъвто Бяно го помнеше от дете.
— За какво си се замислил? — стресна го гласът на Христодул Топракчиев. — Виждам те, отдавна не ме слушаш…
— За Доброто си мислех.
— За какво-о-о?
— За Доброто. Един стар и мъдър турчин ми казваше днес, че това, нашето, е алчност и себелюбие, защото търси добруване само за нас самите и за семействата ни. А Доброто, истинското Добро — то било да се бориш и ако трябва, да умреш за народа си. Ето, това си мислех одеве. За борбата и за умирането, на които ние сега даваме гръб.
Спътникът му не каза нищо. И не се разбра дали се е размислил върху същото, или то изобщо не е стигнало до съзнанието му. В хаос като днешния трудно беше да следиш собствените си мисли, камо ли чуждите.
Още няколко пъти се обръща Бяно и всеки път виждаше все по-малко и по-малко от Сливен. Но затова пък онази мисъл, която преди малко бе ситна колкото една прашинка, растеше и растеше… И когато наближиха Балдарамския мост, той задърпа юлара на воловете настрана от човешката река.
— Какво си решил? — викна подире му Христодул.
— Ти карай, ти карай!… — отговори му Бяно. — Дойде ми нещо на ум. Ще изчакам тук нашия хаджи Иван…
Помахаха си с ръце и множеството повлече Христодул и колата му със себе си.
Мина около половин час, докато се появи и хаджи Иван Селимински. Като зърна своя приятел, той сам отби коня и спря до него. И кой знае защо, започна да се извинява:
— Изостанах — рече. — Останах назад да помогна на хаджи Нойковица и децата. — Той кимна към колата, която вече почти стъпваше на Балдарамския мост. — Не им е леко…
— Хубаво, че си се сетил — рече Бяно. — В тая олелия май бяхме забравили вдовицата и сираците на нашия приятел. Като се скапа Братството, та…
Селимински предпочете да тласне разговора настрана:
— Таман тръгвах, дойде хабер от юг. Ямболии, енизаарци, па и други също тръгвали. Вавилонско стълпотворение ще бъде в Айтоското поле!407 — Бяно не каза нищо. — А ти? Ти мене ли чакаше, Бяно?
— Тебе, хаджи Иване… Чаках те… да се сбогуваме…
Селимински не го заразпитва, не го заувещава, дори възклицание не издаде. Само го изгледа продължително и кимна:
— Разбирам те, Бяно — продума тихо. — Разбирам те.
— Трябваше да дойде ден като този, та и аз да получа просветление. Разбрах, хаджи Иване, че на този свят няма само една истина, много са неговите истини. Истина беше зовът на бате Георги Мамареца да въставаме. Истина е и твоето предложение да спасим народа, като се изселим. Истина е обаче също, че изселвайки се, ние оставяме без българи земята, дето от памтивека е била българска. Бъдното ще отсъди коя от трите е била най-истинската истина.
— И ти?…
— Аз ще я дочакам тук, тази най-истинска истина. За да й служа според силите си.
Известно време никой от двамата не проговори.
— Скръбно ми е, че пътищата ни се разделят, Бяно — наруши мълчанието Селимински. — Ти беше първият съгражданин, когото срещнах при завръщането си. После се оказа и най-родствената ми душа в Сливен. И постепенно бях привикнал в представите си да смесвам Сливен и тебе… — Той вдигна предупредително ръка. — Чакай, не казвай нищо! Не ти говоря така, за да те разчувствувам, та да продължиш с мене към чуждите далечни земи. — Селимински отново помълча. — Искаш ли да ти призная нещо, което никому и никога няма друг път да го призная?
407
В своя „Исторически спомен“ Селимински твърди, че край Айтос са се събрали 16 565 семейства от районите на Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Ямбол, Карнобат и пр. Цифрата (тя отговаря на повече от сто хиляди души!) се приема от историците за достоверна.