Домакинът, все тъй вглъбен в размисъл, сдъвка няколко стафиди, после потърси погледа на Добри:
— Една твоя приказка одеве ме накара да се размисля, Добре. Умна и дълбока приказка беше тя, хвала на тебе, че си стигнал до нея.
— Ще ме прощаваш, хаджи, но не разбирам за коя…
— Че за новото и доброто, което не само ти и аз, но и всеки християнин желае, не стига да подобрим настоящето си, а трябва да изменим или даже да изчегъртаме издъно онова, което от столетия ни тежи и ни сковава.
Сега беше ред на Добри Желязков да се диви. Казал ли беше той подобни думи? Те невям напомняха на онези, които той беше изрекъл преди малко, ала в устата на хаджи Михал придобиваха някаква нова и чужда нему, на Добри Желязков, окраска. Той не бе споменавал нищо за християните. Нито за „онова, което от столетия ни тежи и сковава“. Най-малко пък бе противопоставял християните на „онова, което…“. Че тръгнеш ли по този път, то знайно е какво се противопоставя на християните, какво им тежи и ги сковава. Да, хаджи Михал сякаш само бе подръпнал насам-натам приказката му, но от това подръпване тя бе взела ново направление и нови размери, които стъписваха и плашеха новоселския абаджия.
Като прекара всичко това през главата си, Добри Желязков реши да бъде предпазлив:
— Да, хаджи, рекох нещо такова. За абаджилъка ми беше думата. Не може големият абаджия, за когото говореше, да бъде наистина голям, ако я кара, както са я карали баща му, дядо му и на дядо му дядото.
Още няколко секунди хаджи Михал остана като вцепенен, после се раздвижи по начин, че подсказа на Добри: ето, сега вече гостуването трябва да завърши. Следващите думи на домакина потвърдиха и подсилиха това впечатление:
— Сигурно и за това си прав — каза той с предишното безразличие. — Ти си мисли за становете и за абата, че аз от казаната дума не се отказвам, пък за другото… има кой да мисли…
Така Добри Желязков за първи път в живота си се размина с „другото“, което беше много по-голямо от всичко, което той мечтаеше и по-късно осъществи. По-нататък той щеше още няколко пъти да се размине с него и накрая — да заплати тежка цена за това разминаване.
11
Новината, която Добри Желязков съобщи на хаджи Михал хаджи Василов, беше вярна — сутринта Бяно беше задържан от заптиетата и сега лежеше в кауша на конака. Ето как се случи това.
По същото време, когато, гневен като буреносен облак, Евтим Димитров напущаше бедната къща на абаджията, Бяно прекрачваше прага на Топракчиевия дюкян. Те, Топракчиевите, бяха четирима братя и с най-малкия от тях, Коста, Бяно беше връстник и приятел; когато по-лани баща му умря, братята не се делиха и останаха заедно да въртят бащината търговия. Най-големият и най-малкият от Топракчиевите, Недялко и Коста, бяха поели работата в дюкяна, а Андрей и Христодул пътуваха — изкупуваха стока от Сливенската и други съседни кази и продаваха във Филибе38, Цариград и още по на юг в Анадола, а също и по панаирите.
Когато влезе в дюкяна, Недялко се разправяше с една мющерийка, някаква забулена и запердена кадъна, а Коста безучастно ги наблюдаваше отстрана. Новодошлият поздрави и на часа направи знак на приятеля си да дойде при него до вратата. Едва се събраха и Бяно измъкна изпод ризата си някаква книга.
— Благодаря ти, братко — прошепна той развълнувано. — Благодаря ти, че ми даде тази книга. Душата ми се наслади от нейната мъдрост и се пречисти, възвиси се.
— Да, голяма книга е — потвърди Коста. — Когато я донесе от Влашко, бате Христодул разправяше, че това било първото печатано слово на наш, български език. Първото! И списвателят й бил тукашен човек, из Котел. Стойко Владиславов, такова било мирското му име. Тате, бог да го прости, нявга се имал за другар с него.
Думите на най-малкия от Топракчиевите сякаш не достигнаха до съзнанието на приятеля му. Той гледаше книгата с очи, изпълнени едновременно с умиление и страхопочитание. А там, на първата й страница, с големи и красиви букви пишеше „Кириакодромион, сиреч Неделник“ и над надписа сред разкошна винетка бе изобразен Христос, благославящ с двете си ръце.
— Знаеш ли, Коста, аз все мислех, че книгите се пишат така, както да речем са Псалтирът или Октоихът — някак си по-особено, по-църковно; хем го разбираш, хем ти е чуждо. А тази книга… тази е с таквиз прости слова, както си приказваме сега ти и аз…
— Виж, това аз не съм забелязал — призна Коста с усмивка. — На мен акълът ми отиде за друго. Бате — той имаше предвид Христодул — все разправя, че по Европата писаното слово е като „хляб наш насущний“. При търговци като нас или баща ти имало ей толкави купчини писма и преписки и всеки ден изпращали по десетина и получавали по десетина…