Още недовършил приказката си, Коста внезапно грабна книгата и я мушна под една купчина въжа. Но лицето му, уплашено за миг, почти веднага възвърна обичайния си изглед — наистина в дюкяна влизаше турчин, но той не бе кой да е, а хаджи Рифат. А знаеше се, че от хаджи Рифат никой нямаше защо да се страхува.
— Сабах хаир олсун!39 — високо поздрави старецът. Виждаше се, че е в добро настроение.
Тримата в хор отговориха на поздрава му, а Недялко, който изпращаше кадъната до вратата, допълни:
— Нещо си развеселен хаджи. Лицето ти, да не му е уроки, грее като месечина.
— Как да не съм весел, щом като нося радост в този дюкян?
— Радост ли? Я кажи да чуем.
— Когато фукара си връща борча, това е празник за търговеца.
— Охо! — засмя се широко Недялко. — Ще рече, опаричил си се. Да не си получил наследство, хаджи?
— Нещо такова — ухили се старецът и бяло-жълтите му мустаци се повдигнаха към хлътналите бузи. — От жената спечелено, то е даже повече от наследство. Хайде сега, Недялко, давай тефтера да оправим борча.
— Напразно си се закахърил, хаджи. Към нас ти борч нямаш.
— Остави майтапите, чоджум. И приятелството остави. Казано е: „Алъш-вериште хатър ве гйонюл бакълмаз“40.
— Няма достлук, хаджи Рифат — настоя Недялко, като едва събра разчекнатите си в беззвучен смях устни. — Рекох ти вече, борч при нас нямаш.
Бяно ги гледаше от вратата, слушаше смешноватата им препирня и мислеше за хаджи Рифат. Добър човек, този хаджи Рифат! Ленив наистина като повечето турци, туй е известно, но добър. И честен — ето, намерил отнейде няколко гроша и тоз час тръгнал борчовете си да оправя…
Спорът на двамата секна. В дюкяна влезе едно гиздаво дванайсетгодишно девойче — още не мома, но вече не и дете. Без да го оглежда, Бяно в миг забеляза, че то има къдрави кестеняви коси, бяло лице и светли очи, цветът на които постоянно се мени и придобива ту синевата на пролетното небе, ту уморената зеленина на гората през август, ту виолетовата багра на покаралата между снеговете теменуга.
Той побутна приятеля си по рамото:
— Кое е момичето?
Не се стигна до отговора на Коста. Защото хаджи Рифат, еднакво познат и познаващ целия град, се провикна:
— Ха, ами че туй било Божурка! Гледай ти, гледай! До вчера беше една педя сополивка, а сега — източила се като фиданка, същинска мома за женене! Що правиш бе, къзъм? Как е майка ти? Бре, бре, бре, зачерни ви този твой чичо, Димитраки чорбаджи, никакви не се виждате…
Сякаш за да оправдае името си, девойката плувна в гъста червенина, която невям обагри чак и косите й. Тя избъбри нещо в отговор и погледна към вратата, като че се готвеше да побегне. Тогава Недялко Топракчиев и се притече на помощ:
— Хайде остави, хаджи, друг път ще говорим за Жечка Стефанова и за Димитраки. Виж, момичето бърза да накупи каквото са й поръчали. Кажи, Божурке.
Тя му хвърли един поглед, пълен с благодарност, и отвори уста, за да каже поръчките си, но не успя — съвсем неочаквано и без всякакво предупреждение хаджи Рифат с невероятна за него сила и сръчност я улови за рамото и грубо я натика под тезгяха, току-до краката на Недялко. След секунда откъм вратата един пиянски-завален глас се провикна на турски:
— Не мърдай, търгашо, за да не омажеш куршума на Февзи Балабан!
След думите се появи и онзи, който ги произнесе. Както подсказваше името му, той беше висок и едър; може би малко прекалено едър, така че изглеждаше непохватен и тромав. Лицето му, кръгло и тантуресто, беше по-скоро порочно, отколкото зло; злост имаше, но тя можеше да се открие само в очите, разположени много близко за широкото лице. Нравът на новодошлия се подсказваше не толкова от ръста или израза, колкото от каяфета му — в този мирен делник от кожения силяхлък на Февзи стърчаха два пищова със сребърни дръжки и два калъча с кокалени, а по-малките ками — тях никой не би могъл да преброи с един поглед.
Като видяха този пладнешки обирник, Недялко, Коста и Бяно веднага разбраха, че хаджи Рифат овреме бе забелязал приближаването му и бе побързал да скрие девойката. И само едно не разбраха те: че в лицето на Февзи Балабан той бе познал онзи, който снощи придружаваше като пръв помощник Коджа Мюстеджеб в кеседжийските му подвизи.
Несигурен върху краката си, младият турчин политна напред, направи няколко крачки и спря едва тогава, когато се блъсна о тезгяха. Там поиздигна глава и лъхна воня на вино в лицето на Недялко:
— Хайде, отваряй чекмеджето, базиргян, и натъпчи хубаво кемера зер нали знаеш: „Я кемер долусу я хендек долусу.“41
40
„Във вземането-даването (търговията) угода и приятелство не се гледа.“ (турска пословица).