Пръв се опомни хаджи Рифат. Той разпери ръце, на лицето му се появи една насилена усмивка:
— Тъй де, няма да оставим моя приятел Февзи Балабан да си отиде с празни ръце. Дай му там някоя махмудия, Недялко, пък той ще си вземе като армаган от тия лакомства по рафтовете. С добро влезе човекът, нека с добро да си отиде. Така ли е, Февзи? Да дадат малко, ама от сърце…
— Пикая ти аз на сърцето — изруга другият и хлъцна пиянски. — Пара̀та от чекмеджето искам аз. Цялата!
Недялко още не беше се съвзел, когато обирникът спокойно, без бързане изтегли единия си пищов и палецът му затегна кондака.
— Ти, краставо куче! Още ли се потриваш и не изпълняваш заповедта на Февзи Балабан?
Ръката му се олюляваше, но дулото на пищова все пак достатъчно точно се насочваше към Недялко.
— Ама чакай бе, човек!… — започна отчаяно хаджи Рифат, но не успя да завърши. В следната секунда се случиха едновременно много неща.
Недялко се отмести. В същия миг пищовът изгърмя и в затворения дюкян сякаш проехтя изстрел на топ. От рафтовете зад продавача се сринаха няколко големи сушени беломорски риби. И слава богу, шумът от тях беше толкова силен, че заглуши друг един шум изпод тезгяха — там Божура беше припаднала.
— А, изплъзна ли се, свиньо лигава! Почакай, почакай, вторият куршум на Февзи Балабан няма да те отмине…
Уплашен, Недялко гледаше с ококорени очи и не предприемаше нищо. Февзи измъкна втория си пищов и като се облягаше на тезгяха, започна да се цели в застаналия на две крачки от него търговец. После се чу глух удар, турчинът изрева като наранено животно, политна, изтърваният от него пищов хлопна на земята и изгърмя, а куршумът се загуби някъде сред една купчина пити кашкавал. Изпълнен от страх за брат си, Коста Топракчиев бе напипал някакъв сап за мотика и го бе стоварил върху кеседжията; едно поклащане на пияния Февзи бе станало причина страхотният удар, предназначен за главата му, да попадне в рамото.
Внезапно изтрезнял, Февзи Балабан изрева повторно, с неочаквана за тромавото му тяло пъргавина из дюкяна и там, отвън, веднага се разнесоха отчаяните му викове:
— Помощ!… Помощ!… Убиха ме!… Помощ!…
В същото време четиримата мъже в дюкяна се гледаха слисани. Най-объркан изглеждаше Коста; той местеше смаян поглед от брат си до тоягата в своите ръце и очевидно не можеше много точно да проумее какво в същност бе станало. Всеобщото вцепенение бе нарушено пак от онзи, който иначе бе най-малко способен на действие — хаджи Рифат.
— Не стой така, чоджум — каза той на Коста. — Какво чакаш? Да дойдат и да те вържат като добиче ли? Хайде, хвърляй тоя сап и да те няма. Бягай! „Качанън анасъ ааламаз“42…
Още замаян, Коста се измуши през вратата. Недялко Топракчиев въздъхна и приклекна да свестява момичето под тезгяха. Хаджи Рифат вдигна с два пръста падналия пищов. И само Бяно не стори нищо; той продължаваше да стои вдървено до вратата. Така бяха тримата, когато минутка по-късно в дюкяна нахлуха две заптиета с ръце на пищовите и с псувни на устата, а зад раменете им, съвсем различен от предишния нахален и безсрамен хаирсъзин, надничаше Февзи Балабан.
— Никой да не мърда! — развика се едното заптие. — Кой от вас се е опитал да убие този правоверен?
— Трябва да съм аз, онбаши — зевзешки отговори хаджи Рифат. — Виж, само аз държа оръжие. Що, ще ме обесиш ли, онбаши?
Онзи не беше никакъв онбаши, десетник, а обикновено заптие и ласкателството на стареца го погъделичка.
— Тук станала някаква гюрултия — каза вече по-кротко „онбашията“. — Някой рекъл да вземе живота на…
— Тук само един се опита да вземе чужд живот — продължи хаджи Рифат и подхвърли оръжието на Февзи, който стърчеше като дингил-ахмак43 зад заптиетата. — Вземи! Като не знаеш да стреляш, друг път хич и не го вади!
Работата сякаш се обърна за добро. Но тогава се намеси второто заптие:
— Пищовът е негов, добре. Ама и рамото си ли той строши сам?
Хаджи Рифат сложи ръка на сърцето си и произнесе тържествено:
— Заклевам се пред Пророка, нито един от тези, които сме в дюкяна, не е дори помислял да удари този човек.
Това беше последен и отчаян опит за спасението на приятелите му гяури. И той може би щеше да успее, ако второто заптие не се бе обърнало към пострадалия:
— Ти бе! Какво зяпаш като абдал? Щом се тъжиш пред нас, отвори си устата и кажи кой, се опита да те убие!
Февзи Балабан се поколеба, после насочи пръст към Недялко:
— Ето, този беше!
Недялко Топракчиев побледня — знаеше какво може да последва подир такова обвинение. Той се олюля, после прекрачи напред с изглед на добиче, което отива на заколение.