Но защо нищо не се случваше? Да не би войводата Генчо Къргов да се е отказал? Мигар ще пуснат каруцата да се изниже така, пред очите им? Припрян по характер, възбуден от очакването и от туптенето на кръвта в слепоочията му, безразсъдно буен и несвикнал да се подчинява на заповеди, Манол вече се готвеше да скочи срещу татарите и сам да извърши голямото дело. Но за щастие събитията го изпревариха. Разнесе се едно повелително „Ду-у-ур!“44 и пред колата, сякаш изникнал из земята, се появи Димо Яламов — той не позволяваше никой друг да го замести в тези работи. Конете се уплашиха, опънаха каишите и спряха. Коларят, може би подведен от привидната самотност на нападателя, не разбра веднага онова, което се случваше и в което той и другаря му ставаха участници, и като се наведе напред, извика сърдито на турски:
— Кой си ти бре?
— Не ме питай кой съм, а питай кой ме праща. За войводата Генчо Къргов слушал ли си? А, щом пребледня, значи чувал си го. Е, аз съм един от неговите люде. А сега — долу! Слизайте от колата. И не се опитвайте да хитрувате, зер ще загърмят шишанетата. Долу!
Въпреки предупреждението, с внезапно движение татаринът изтегли един пищов от пояса си. Разнесе се изстрел. Простреляна, ръката му изпусна пищова, а той се стовари на дъската, която му служеше за седалка. Конете, уплашени от гърмежа, разтърсиха юздите и хукнаха напред. Но едва направиха няколко крачки и Димо Яламов пъргаво се метна към тях, увисна на юздата им и ги задържа. Тогава на трийсетина крачки вдясно татарите видяха човека, който бе дал изстрела. Единият — беше певецът — възкликна сподавено:
— Аман яраби!45 Генчо Къргов войвода!… Загубени сме!
Наистина там стоеше войводата. Един пищов димеше в дясната му ръка, дръжката на втори лежеше в лявата.
— А, позна ли ме? — рече Генчо Къргов. — Толкоз по-добре, ще ми спестиш много приказки. Хайде, оставяйте оръжието и слизайте!
Двамата татари откачиха силяхлъците и скочиха на земята. Десният ръкав на коларя се бе обагрил в червено.
Димо Яламов се метна в каруцата, грабна поводите и с весел вик подкара настрана от пътя. Хайдутите от засадата — и Манол заедно с тях — наизлязоха, обградиха пленените пощаджии и ги поведоха подир колата. Генчо Къргов се присъедини към тях и подхвърли на ранения тясна ивица ленено платно, стегнато навито на масур:
— Вземи да се превържеш. — После мустакът му трепна насмешливо. — Има една приказка за такива като тебе: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.
Превалиха някакво баирче, увериха се, че не могат да бъдат забелязани по пътя, и спряха. След малко при тях дойде и Петко Кортенчето, като пътем заличаваше следите от колелетата. Насъбраха се около каруцата и двамата татари, изтълкували по своему нетърпението им, се разтрепераха. Певецът удари на молба:
— Аман, не ни убивай, Генчо Къргов войвода!… Каквото искаш ни стори, само душите ни не вземай!… И ние деца храним, войводо…
— Откъде ме познаваш? — запита в отговор Генчо Къргов.
— Аз… от Ени Заара46. Пандурин бях при Талят бей, та…
Хайдутите се позасмяха. Да, сигурно има спомен татаринът, и то един от онези спомени, дето цял живот не се забравят.
То стана лани, лани през пролетта. Оплака се на дружината Седефчо Михов, ятакът им от Ени Заара, че Талят бей е побеснял за десет бесни псета, да има чалъм — по две кожи да смъкне от ратаите си, че и на чужди люде посяга и граби, каквото му хареса. Тогава Генчо Къргов и момчетата решиха да постреснат бея. Нападнаха конаците му, но не нощем, а по видело; разоръжиха пандурите и спипаха бея таман като си правеше ракъ-кефи. Отначало Талят бей загуби ума и дума и със сълзи на очи се кълнеше, че — аллах му е свидетел! — от днес нататък от него по-добър няма да има и ще изпълнява всичко, каквото му изискват момчетата, че и още толкова. Но това беше само началото. Докато разбра, че Генчо войвода няма намерение да му стори нищо друго, освен да го сплаши. Тогава беят съвсем се промени. И не само се опита да даде знак на комшиите, че е нападнат, но дори успя да измъкне отнякъде един пищов и стреля срещу войводата, а нарани Петко Кортенчето в месата. Разгневиха се хайдутите и обърнаха другия край. Намериха раклите, в които Талят бей си криеше парите, и ги опразниха до последния грош (о, тогаз беят плака, и то съвсем непресторено!), а на тръгване Петко му отмъсти жестоко за раната си — повали го като агне и му преряза жилите на краката…47
47
Случаят, както и другите подвизи на Генчо Кърговата дружина, намерили място по-нататък в книгата, са преразказани според спомените на самия Генчо Къргов, записани от неговия син: Михаил Греков (Стоян Чакъров) — „Войводата Генчо Къргов“, София 1906. Ново издание в: Михаил Греков — „Спомени“, ОФ, София 1971.