— Кажи, че няма да ни утрепеш, Генчо Къргов войвода! — продължи да моли татаринът. От напрежение се бе изчервил като петлюв гребен.
— Щом си бил пандурин на Талят бей, трябва да знаеш, че никого не трепя без причина — смръщи се насреща му войводата. И на свой род запита: — Какво носите в харарите?
Поуспокоени, татарите се надпреварваха да отговарят угодливо:
— Пощата, само пощата!
— Брей, че много поща бе! Я виж колко чувала…
— Тапии някакви за Едирне48, така ни рекоха, Генчо Къргов войвода. То когато има нещо друго — коларят помръдна многозначително пръстите на здравата си ръка, — казват ни и освен дето ни казват, ами и доста народ за пазачи провождат.
— Хубаво, ама все пак да проверим. Хайде, Димо!
Димо Яламов, който още стоеше на колата, не чака втора заповед. Извади калъча си и го заби поред в торбите. В няколко наистина беше само пощата, но от две шурнаха сребърно-златни потоци. И никой не бе по-смаян от татарите…
Генчо Къргов взе две златни махмудии от купчината и великодушно ги подхвърли на пощаджиите:
— Това за вас, да се почерпите за мое здраве.
— Значи… Значи ще ни пуснеш по живо, по здраво? — зарадва се бившият пандурин на Талят бей.
— Ще ви пусна. Но не така даром. Ще отидете в Сливен и право при Тахир ага. Нему ще разкажете какво ви се е случило и от мен нарочно „чок селям“ ще му кажете. Не се е родил още човек, който ще наниже Генчо Къргов на куршума си, тъй да му речете. Хайде!
Щастливи, че са отървали кожите си, татарите се заотдръпваха заднишком.
— Хей, къде така? — настигна ги подигравателният глас на Димо. — Ами пощата? Няма ние да ви я носим…
— Ама как пощата?… — завъртяха очи татарите. — Нали…
— Я ги виж ти хитреците! Пощада получиха, че и по един алтън отгоре, а се готвят да се измъкнат бадява. Тая, агалар, и в рая я няма.
Димо Яламов, всепризнатият джумбушлия на дружината, кимна на момчетата и те с весел смях грабнаха торбите с пощата и старателно ги вързаха на гърбовете на двамата татари.
— И мислете му! — заплаши ги на изпроводяк Димо. — Ще питам Тахир ага. Само една хартийка ако е пропаднала, ще ви намеря и…
Мъжете изчакаха татарите, прегънати под товарите си, да се закрият по посока на пътя и веднага се заловиха за работа. Плюха си на ръцете и бързо-бързо натовариха ограбената хазна върху двата коня. И после Манол разбра какво значи хайдушко ходене — един час време вървяха, а загърбиха път като за три часа. И Петко Кортенчето, невям това бе негова постоянна служба, пак се грижеше да заличава следите…
Проснаха една черга на земята и върху нея изсипаха съдържанието на двете торби. Много пара̀, много нещо! Манол никога не бе виждал на едно място дори четвъртината от нея. Но хайдутите се ядосаха — измамил ги Тахир ага, така казваха те, туй не било хазна, а само редовната поща, нямало тук и на половин каза вергиите…
Сръчно отделиха сребърните пари от златните и ги преброиха — и едните, и другите. Като ги раздели мислено на хайдутите от дружината, Манол започна да дава право на одевешните одумвания — е, наистина никой не ти дава толкоз пари за нищо работа, ама все пак не е пай като за обир на хазна!
— Слушайте, момчета — прекъсна мислите му Генчо Къргов, — да се разберем. Обикновено ние делим плячката на девет: по един пай за вас и два пая за мене, като на войвода.
— Така е — потвърди някой.
— Така е, ама този път не може да е така.
— Вярно! — рече Димо Яламов. И потупа Манол по рамото: — Този юнак не е от дружината, ама наравно с нас лежа на пусия. Стигнеше ли се до пушкане, куршумът можеше него да намери. Не е редно да го прескачаме. И бай Стоян Шошов също. Той ни проводи Манола, та ни упъти към пощата…
Манол пламна в червенина — щеше да получи хайдушка плата! „Първата“ — казваше си; защото не се съмняваше, че в бъдеще още много и много пъти ще му се полага пай от плячка като на хайдутин…
— Не са само те — поклати глава войводата. — Ами Алтънлъ Стоян? Да си го кажем честно: ако не беше Алтънлъ Стоян войвода да поеме върху себе си сейменските куршуми, ние нямаше да спипаме тъй лесно пара̀та. Пък нека не забравяме и бай Георги Силдаря. Той се е сетил за нас, той настоял да ни проводят хабер…
— Не ни кандърдисвай, адаш — прекъсна го Генчо Вяранов. Нему, като другар от детинство и байрактар, беше позволено понякога да не казва „войводо“. — Всичко е ясно. Ще делиш на тринайсет пая: седем за нас, два за тебе и по един за Манол, Стоян Шошов, Алтънлъ Стоян войвода и Георги Силдаря.
— Щом е войвода, Алтънлъ Стоян не може да получи само един пай — напомни Генчо Къргов.
— Правилно — съгласи се веднага байрактарят. — Излиза, ще делим на четиринайсет. Така ли е, момчета.