— Добре! Ще те приемем в дружината, стига да те бива за хайдутин. В ходенето си добър, видяхме вече. А как си в стрелбата?
— Изпитай ме — улови се за думите му Манол и самоуверено се изпъчи. — Изпитай ме! Няма да се посрамя.
— Тъй да бъде! Хайде, Папарец, иди сложи нишан на онова дърво.
Колю Папареца скри една лукава усмивка в провисналите си мустаци, измъкна до четири пръста широкия си калъч, пък отиде при посоченото дърво — то беше на шейсет-седемдесет крачки от групата — и с два замаха свали част от короната и забели нишан колкото мъжка длан. Той още се връщаше, когато Генчо Къргов измъкна единия си пищов, извърна се и почти без да се цели, гръмна по посока на дървото.
— Иди да видиш дали съм улучил — рече той на момъка, докато прибираше още димящия си пищов в силяхлъка.
Манол изтича до дървото, огледа нишана. Когато се върна, очите му грееха възторжено:
— Баш в средата!
— Хайде сега стреляй ти — подкани го Генчо Къргов. — Какво предпочиташ, с твоя пищов ли да гръмнеш или с някой от моите?
Манол избра своя — с него беше пушкал доста из кориите, сдостили се бяха. Запретна кондака, прегледа кремъка, после дълго и внимателно се цели и гръмна.
Разнесе се одобрително шумолене, а Димо Яламов рече:
— Бива си го момчето. И той няма да умре в леглото…
Защото куршумът на Манол беше одраскал дървото отстрани, на една черта с нишана, и се бе загубил някъде из букака.
Генчо Къргов извади втория си пищов — онзи със сребърния тепелик на края на дръжката, същия, с който бе прострелял ръката на татарина. Този път той се мери малко по-дълго и когато стреля, отново проводи Манол да огледа попадението му.
— Случило се е, войводо, че си изпуснал — извинително извика момчето, след като дълго оглежда дървото.
— Имаш ли нож? — по същия начин му отговори от мястото си Генчо Къргов. — Да? Я тогаз разчопли и извади куршума, дето е в нишана. — Извади го де, извади го!
Манол се учуди на необикновената поръчка (дотам ли беше стигнал Генчо Къргов, да сбира изстреляните си куршуми!), но не се пазари и заби острието на камата си в дървото. След малко хлъцна и изпусна ножа; взря се с невярващи очи в разчопления нишан, извърна се към групичката на хайдутите, после отново се вторачи в дървото. Нямаше грешка — в една дупка бяха и двата куршума на войводата!49
— Като се научиш да стреляш така — попари го тогава Генчо Къргов, — обади ми се. Тогаз на часа ще те взема в дружината… Но видя огорчението му и го потупа по рамото. — Хайде, не се мръщи. И тръгвай вече, Маноле! Тръгвай и си отваряй очите на четири… Днес ти беше хайдутин, а хайдутинът само веднъж греши, тъй да знаеш…
Манол се подчини, но се чувствуваше огорчен, едва ли не по хлапашки нацупен. Смушка хълбоците на коня и се отдалечи, без да каже едно сбогом. Ала скоро почувствува срам, разкая се. И когато се качваше по първия баир, той се извърна — искаше му се поне с едно далечно махване на ръка да заглади лошата си постъпка. Но хайдутите, преди по-малко от пет минути безгрижно изтегнати по земята, бяха изчезнали. А с тях и товарите, че и другият кон… Смаян, Манол се върна по стъпките си. Там, където, бе стояла дружината, нямаше никаква диря, дори изпомачканата от телата и краката им трева стърчеше изправена; ще речеш, тук от години не е минавал човек…
13
Тази сутрин Георги Силдаря прегриза захапката на любимата си лула. И надмина себе си като търговец-чудак, безгрижен към алъш-вериша и напълно безразличен към печалбарството.
Денят му започна още по тъмно — не го свърташе на менсофата и тревогата за сина, която ядеше сърцето му, пропъждаше съня от неговите очи. Той се измъкна тихичко от завивките, облече се, надве-натри наплиска лице и запали първата лула за този ден. Прииска му се да поприказва с Алтънлъ Стоян — той невям щеше да го разбере — и надникна в херодаята. В мъждивата светлина на лоената лампа (войводата имаше обичай да спи на светло) той видя, че гостът му спеше и се мръщеше в съня си. Георги Силдаря се измъкна заднишком, помая се по двора, срита с хъс няколко камъчета, които се случиха пред стъпките му, пък като разбра, че и тук няма да си намери място, отключи портата, излезе и я хлопна зад гърба си. Такава му беше уговорката с Манол — ще се срещнат в дюкяна. И нехаен към ранния час — утрото едва-едва бе посивило небето над Катъгово, — забърза към Аба пазар.
Нито премете пред дюкяна, нито подреди стоката. Захапал цевта на лулата си, спуснал ръце в джобовете на потурите, Георги само крачеше припряно около тезгяха и му идеше… идеше му да стори нещо, което и сам не знаеше какво е.
Някога, когато бе кръстосвал Загорето с кърджалии и хайдути, Георги Силдаря се бе приучил да бъде равнодушен към опасността. Той я бе виждал хиляди пъти около себе си под най-различни образи — рана, смърт, глад, залавяне, мъчение, та постепенно бе свикнал да я има за спътник по друмищата. И нещо повече дори — да играе и да хитрува с нея, да се излага на ударите й и да се измъква от тях, да се чувствува празен и бездеен, ако тя не е край него. Повечето от другарите му по занаят, не по-малки делии от него, имаха същото комарджийско отношение към опасността; дори сам Инджето си правеше от време-навреме джумбуши, като се преобличаше и отиваше да заприказва най-върлите си душмани. И у Силдаря постепенно се изгради убеждението, че такова съжителство и такава игра с нея е в реда на нещата. По-късно, през Голямото чумаво, лесната смърт, която с еднаква непоследователност тръшваше или отминаваше лоши и добри, грижовни и безгрижни, смели и бъзливи, същата тази лесна смърт невям доказа или поне доукрепи хайдушкото му презрение към опасността. Още по-късно, когато волята на Индже Стоян го направи търговец в Сливен, той не бе имал случай да се разколебае в тази своя житейска философия. Наистина тук, в града, опасността не беше така постоянна, почти видима и осезаема, но и не липсваше в ежедневието — нали всеки читак край тебе може да убие скуката си, като ти отреже главата, насили жената, отвлече дъщерята или заграби имота?
49
Изключителното майсторство в стрелбата на Генчо Къргов, пословично на времето си и днес забравено (както впрочем е забравен и самият войвода!), е историческа истина. За него свидетелствува и самият войвода в цитираните вече негови спомени. Като говори за борбата на съселяните си от Колупчий (или Хаинето — дн. Гурково. Старозагорски окръг) срещу кърджалиите, той описва как бъдещият му тъст Павли Телкиев обучавал него и другарите му Генчо Вяранов и Петко Делиев „в стрелба в нишан, да знаем колко барут да турим в пушките“ и т.н. И после: „Достигнахме до това, щото на 120 крачки при всяко гърмене да ударим куршум в куршум.“.