И за пръв път днес в този негов възглед се яви пукнатина. Защото сега опасността дебнеше не него самия, а сина му…
На един подранил пазаргатин, комуто бе хрумнало да попита за нещо в дюкяна, било писано да понесе първия напор на бурята, която бушуваше в гърдите на Силдаря. Не можеше да предположи бедният селянин, че този ранобуден търговец е дошъл по тъмно в дюкяна си не да търгува, а да гризе захапката на чибука си и да чака своя син, та затова бе съвсем неподготвен за крясъците и ругатните, с които същият този търговец го изхвърли през вратата. По-късно подобна беда сполетя двама селяни от Черкешлий50 и една кадъна от Клуцохор. А когато изпъди и Узун Шерифаа, векилина на Тахир ага, Георги Силдаря си даде сметка, че настроението му може да доведе и белята. И като прокле хрумването си да определи среща на Манол тук, а отгоре на всичко да забрани на Бяно и Васил да му помагат, той излезе от дюкяна, врътна ключа на вратата напълни нова лула и седна да я пуши на бинекташъ. Нехаеше за грошовете на купувачите, които изпущаше, и не забелязваше слисаните погледи на минувачите, побутванията на другите търговци — тази сутрин Георги Силдаря не беше нито бивш хайдутин, нито настоящ търговец, а само баща.
Така, седнал върху камъка и с лула в устата, го завари няколко часа по-късно хаджи Рифат. Но старият турчин беше толкова обезпокоен, че — може би единствен в Аба пазар — не видя чудашкото държане на Силдаря. Запотен и задъхан от бързането, той само побутна с палец чалмата си назад и изрече на пресекулки:
— Лош хабер, Силдар… Сина ти… Твоя си…
В този момент захапката на лулата изхрущя между зъбите на Силдаря. Станал блед, че чак жълт, той изплю отхапаното парче, потърси опора в камъка и полека се изправи. Долната му устна потреперваше, когато попита тихо:
— Убит ли е?
— Не. — Хаджи Рифат избягна погледа му. — Задържан. Заптиета ей-сегичка го отведоха в кауша.
— Бог да му е на помощ! — не каза, а изхлипа бащата, пък извърна поглед нагоре и стори широк кръст пред гърдите си. — Бог да му е на помощ, защото от людете вече не може да я очаква…
— Е, чак пък толкоз! — несмело се възпротиви турчинът. — Като те слуша, човек ще рече, че вече отписваш, момчето!
— А ти какво мислиш! — сопна му се Силдаря. — Че Тахир ага ще му прости, защото е мой син?
Много неща имаше да възрази хаджи Рифат, но не сколаса да изрече ни едно. Защото точно тогава при тях дотича Недялко Топракчиев — разгърден, зачервен от напрежението, може би за пръв път през живота си забравил, излизайки, да сложи калпака на главата си.
— Каза ли му? — Първите думи на Недялко бяха отправени към стария турчин. И като получи утвърдителен отговор, забоде очи в земята и извинително проговори към Силдаря: — Ще извиняваш, забавих се. Момичето беше припаднало, не можех да го оставя в несвяст…
— Какво момиче? — объркано попита Георги Силдаря.
— Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи. Не ти ли каза дядо хаджи, че тя беше под тезгяха?
Онзи премести няколко пъти поглед от Недялко върху хаджи Рифат и обратно, пък запрати настрана онова, което бе останало от любимия му чибук, и крясна ядосано:
— А бе вие луди ли сте? За каква Божура ми хортувате? За какви тезгяхи? Сега ли намерихте да се глумите и задавате? Какви Божури и какви тезгяхи сте сънували в Балкана?
50
Черкешлий — днес с. Желю войвода, Сливенски окръг (по името на родения в селото прочут хайдутин и войвода Желез Добрев Железчев, роден в 1810 година и действувал по-късно от описваната епоха).