Двамата вестоносци се спогледаха объркано.
— Юнак е Бяно — рече предпазливо хаджи Рифат. — Ама той…
— Кой? — остро го прекъсна Силдаря. — Бяно ли каза?
— А ти кой мислиш? — обади се Недялко Топракчиев. — Анджак Бяно беше в нашия дюкян, когато…
Не можа да продължи. Георги Силдаря избухна в болезнен смях. Той се тресеше с цялото си тяло, давеше се в кикота си, не сварваше да си поеме дъх и неспособен да изговори нещо, само се тупаше с длан по коляното. Когато се поуспокои, той избърса просълзените си очи и още с разчекната в усмивка уста, едва проговори:
— Бяно, а? Бяно са окошарили? Виж го ти, непрокопсаника му, аз да го имам за светец, пък той… Я разкажете!
Разказаха му всичко с най-големи подробности. И колкото повече му разказваха, толкова по̀ се смайваха: същият Георги, който в началото съвсем бе сдрефил, сега след всяка дума на разказвачите все повече се развеселяваше. Хаджи Рифат не се стърпя:
— „Булгар кафасъ — катран кофасъ!“51 Не разбираш ли, главо българска? Синът ти не е поканен в конака на баклава, ами е хвърлен в дранголника да го ядат плъховете!
— И като е така? — попита ухилено Силдаря.
— Като е така, стъпвай на задните си крака и право при Тахир ага. Моли го, рушвет му дай — отърви момчето!
— А, тази няма да я бъде; Не се е родил още онзи, който ще види Георги Силдаря да хленчи пред краката си.
— Дори когато е да отървеш сина си от тюрмата? — попита Недялко.
— За туй пък хич не се и помръдвам. Тюрмата е школо, Недялко, тъй да знаеш. Два дни вътре са като две години при даскала. Никой не е станал човек, без задникът му да е опитал твърдо ли е дюшемето на кауша.
Хаджи Рифат се почеса по врата:
— Щом не щеш, знам кой може да оправи работата. Хаджи Михал.
— Ко-о-ой? — заплашително проточи другият.
— Хаджи Михал хаджи Василов — невъзмутимо потвърди турчинът. — Него в конака с теманета го срещат и войводата диван-чапраз му стои. Само два лафа да каже хаджи Михал и…
— Стига! — отново кресна Силдаря. — По съм съгласен да видя сина си на бесилото, нежели отърван от хаджи Михал, този грък!
Старецът и най-големият от Топракчиевите синове се спогледаха. В очите и на двамата се четеше недоумение: е, отдавна беше известно, че по повод на някаква стара разпра Георги Силдаря храни люта ненавист към хаджи Михал; но да се проявява тази ненавист и сега, когато се касаеше за живота на Бяно — това не всеки акъл може побра! Права е людската приказка: от бамбашка тесто е измесен Силдаря.
— Тъй да бъде — рече примирително хаджи Рифат. — Тогава аз ще се вдигна и — алималлах!52 — при аяна.
— Е, той ще посрещне и тебе с теманета, ще ти стои диван-чапраз! — подигра го Георги Силдаря. — И само два лафа като му речеш…
— Няма да прося нищо от него. Само клетва пред Корана ще дам, че Бяно е невинен, че друг, не Бяно, хлопна оня мръсник по гърбината.
Гъстите триъгълни вежди сключиха заплашителен възел над острите, запазили младежкия си блясък очи, ъглите на устата нервно се свиха надолу, като увлякоха и подстриганите мустаци:
— И какво? — изсумтя българинът. — За да спасиш Бяно, ще се пишеш мюзевирин и ще бутнеш в кауша Коста? Не, хаджи, дума да не става. Аз да видя Топракчиевия изтърсак, ръка ще му стисна, дето е имал сърцатост да смаже гръбнака на онова кюлхане, а ти…
— Остави всичко на мене. Аз знам как да говоря на аяна.
Силдаря ги изпрати с поглед, въздъхна и отново се отпусна на бинекташъ. Днес неговата работа беше да чака. Да се топи и да чака. Сега нямаше и лула да запуши и от това му ставаше двойно, че и десеторно по-угнетително.
14
Случи се така, че Георги Силдаря и Тахир ага почти едновременно научиха за дръзкия и — благодарение големите хитрости на аяна — безкрайно лесен обир в Джермендере.
Превали пладне, а Георги Силдаря продължаваше да седи на камъка пред дюкяна си. Беше изпаднал в някакво странно вцепенение на духа — гладен беше, а не се сещаше да хапне това-онова от дюкяна, августовското слънце го жулеше немилостиво, пък нему дори не хрумна да се премести отсреща, където беседката на шадравана щеше да запази главата му от ярките лъчи. Чакаше. Чакаше, премалял от тревога, затъпял от неспирно повтаряне на едни и същи мисли, превърнал се целият в очакване, в угризение, в надежда.
— Искаш ли ябълка, тате?
Силдаря не се извърна — много пъти днес той бе чувал този глас, шеговит и момчешки бодър, за да се излъже още веднъж. Но гласът повтори:
— Искаш ли ябълка, тате? — И добави дяволито: — Имам сладки, от горното дърво, айванлията. Пък ако си зажаднял, мога да ти дам една тетовка, от дървото до колибата…