— Февзи Балабан може да лъже в подробностите, но ударът по рамото е истина, нали?
Хаджи Молла разбра накъде клонеше този въпрос и предпазливо опита да отклони опасността от Бяновата глава:
— Ударът е истина. Но не се знае кой го е нанесъл. — Кятибинът съзнателно си изкриви душата: сам Бяно признаваше, че е хлопнал Февзито, за да спаси Недялко Топракчиев от явна гибел. И попита: — Да доведа ли Бяно Силдароглу при тебе, аян ефенди?
— А, не — отговори аянът. Отговори някак прекалено бързо, с припряност, която не подхождаше на господарското му достойнство. И затова се почувствува задължен да обясни: — Видя ли се с него, разпитам ли го, ще трябва да му говоря или като приятел на баща му и да му простя, или като аян и да го обеся. Не искам нито едното, нито другото.
— И какво? — престраши се да попита хаджи Молла. — Мигар ще го държиш така в хапуса: нито оправдан, ако е невинен, нито наказан, ако е виновен?
— А, ще го държа, че да го хрантутя, как не! — веднага отхвърли това предложение Тахир ага. — Кажи там да му ударят петдесет тояги и да го върнат на баща му. Толкоз!
Това решение на аяна може би не беше справедливо, но в никакъв случай не беше и жестоко — с такъв пердах той наказваше и къде-къде по-леки прегрешения. Хаджи Молла измърмори нещо под носа си, пък отново се поклони с кръстосани на гърдите ръце и се заотдръпва заднешком.
Колко ли би бил поразен Тахир ага, ако беше чул изговореното от кятибина? Защото думите, с които хаджи Молла прие решението му за наказанието на Бяно, бяха: „Е, ако не друго, поне старата не ще може да ме кори…“
Хаджи Молла не можа да напусне стаята — оттатък се разнесе гюрултия, кятибинът забрави ритуала на оттеглянето, обърна се, отвори вратата и в следния миг през нея се изсипа тумба хора. Като забелязаха аяна, те спряха на почтително разстояние и млъкнаха. И тогава Тахир ага разпозна между тях Узун Шерифаа, векилина си, и три заптиета. По-нататък му се мярнаха и две татарски муцуни.
— Е, аферим! — студено рече аянът. — Тъй както е тръгнало, май скоро и на главата ми ще се качите…
— Ще прощаваш, аян ефенди — заговори Узун Шерифаа, — но… знаеш ли кои са тия серсеми? Татарите. Татарите от еленската поща. Гледай ги и ги питай защо стоят така като посрани. Сабахлен онзи душманин на падишаха Гено Къргов ги спипал в Джермендере, без много зор им…
— А, без зор! — защити се полугласно единият от татарите. — Тази ръка да не съм си я гръмнал аз сам!
— … без много зор им задигнал торбите с хазната, вързал чувалите с пощата на гърбовете им и ги натирил насам. Че дори за подигравка и „чок селям“ ти пратил по тях…
Тахир ага притисна с ръка сърцето си и аха да рухне на миндера. Аллах, аллах, какво нещастие! Или не — майната му на нещастието, кабакчиите пак ще съберат парите, ще поправят злината. Но какъв позор, какъв срам! Тахир ага да се перчи и надува с победата си над Гено Къргов, а същият този Генчо…
Без да вдигне глава, аянът попита:
— Генчо Къргов ли? Сигурни ли сте?
— Съвсем сигурни. Познаваме го от друго място, аян ефенди.
— Имаше ли рана в гърдите?
— Даже драскотина нямаше.
— Добре, разкажете всичко поред.
Разказаха му. А докато ги слушаше, Тахир ага, суеверен като всеки добър мюсюлманин, тъжно си повтаряше, че сам се бе урочасал. Кой дявол го бе карал снощи да разправя, че в новия ден много неща могат да се случат… После изведнъж го обзе гняв, онзи негов див гняв, който бе свалил не една глава от раменете, без значение дали тя е на безимен фукара или на есирлийския53 султан. Той скочи, обърса по един шамар на двамата татари, нарече ги какавани и ги изрита из стаята. После вдигна и изпроводи незапомнена потеря, прати по бърз ездач хабер до всички мухтари и кърсердари по селата на казата да си отварят очите на четири, други вестоносци полетяха към аяните на съседните градове за помощ и съдействие. Но като свърши всичко това, енергията му го напусна също така внезапно, както го бе обладала.
И когато по-късно кятибинът му и хаджи Рифат влязоха при него, те го свариха превит на миндера да държи с две ръце главата си, да псува лъжовната сливенска тишина и да повтаря нещо, което друг път я чуеха от устата му, я не: „Сиврилдимиз казък къчъмъза гирди“54.
И това по-нататък беше още едно основание за неприязънта на аяна към хаджи Рифат — неприязън към човек, който го е видял така окаян…
— Хаджи Рифат иска да говори с тебе за заптисания Бяно Силдароглу, аян ефенди.
— А, оня побойник ли? — с непредизвикана строгост се озъби агата. — Няма какво да говорим за него. Тази давия е приключена.