— Приключена ли? — дръзко изстъпи пред него дребното си тяло хаджи Рифат. — Много лесно взе да приключваш давиите, Тахир ага, дори без да си дадеш труд да разпиташ виновника и свидетелите.
Тахир ага се канеше да смачка стареца, но като не намери подходящ лаф, задоволи се да запита:
— Какво знаеш ти по тази работа?
— Всичко, защото стана пред очите ми. Февзи, келешът му с келеш, искаше парите на търговеца и като не ги получи, стреля веднъж по него, ала не го улучи. И когато щеше да гръмне повторно, този път право в сърцето на невинния дюкянджия, един човек удари Февзито.
— Кой беше този човек? Бяно Силдароглу?
— Не беше Бяно. Друг човек беше, мющерия. Удари го и сетне побягна. А Бяно… Такава е шантавата им вяра — кара ги да се жертвуват за спасението на другите. Това е всичко. Ариф олан, аннасън.55
Тахир ага се надигна срещу него:
— Е, изслушах те, пък и съм достатъчно акъллия та те разбрах. — Той се обърна към хаджи Молла. — Слез в кауша и предай: на побойника Бяно Силдароглу да ударят сто тояги.
— Но защо? — престраши се кятибинът. — Нали бяха петдесет?
— Той е излъгал заптиетата и това е непокорство. Сега да получи петдесет тояги за непокорството и още петдесет за християнството. — Аянът махна отегчено с ръка. — А вие — обирайте си крушите!
Двамата дълго нито проговориха, нито помръднаха — аянът имаше славата на по своему почтен и по своему справедлив човек и затова очевидната неправда на решението ги порази. Когато дойдоха на себе си, те си тръгнаха и тогава хаджи Рифат произнесе уж на себе си, но в същност достатъчно високо:
— Магаре! Магаре, натоварено с книги!…
Тахир ага подскочи, за две крачки настигна излизащите, улови хаджи Рифат за рамото и го завъртя около петите му.
— Повтори! — изкрещя. — Повтори думите си!
Старецът полека освободи рамото си. По нищо не личеше да се е уплашил.
— Не са мои думи — каза спокойно. — Не аз, аллах ги е произнесъл през устата на Пророка. — Той прекрачи, към стената, взе от лавицата един подвързан с кожа Коран, многозначително издуха прахта върху него и около минута се порови в листовете му. Най-сетне тури пръст на една страница и вдигна очи. — Ето, казано е от бога: „Образът на ония, които са натоварени със спазването на закона, а не го спазват, е като образа на магаре, натоварено с книги“56…
15
Бяно отнесе своите сто удара, без да издаде звук не само заради здравата си снага и силдаровската си упоритост — един тлъст бакшиш, спуснат в шепите им от хаджи Молла, убеди заптиетата, че не е необходимо да се престарават… На третия ден освободиха задържания; горе-долу толкова време е необходимо да поспаднат отоците от един бой, когато те държат увит в овчи кожи.
И така, в един неделен ден заптиетата изведоха Бяно от кауша и без много-много формалности му рекоха да си събира партакешите и да си върви в къщи. Бяно не чака да му повтарят и куцукайки върху изранените си от боя ходила, излезе навън. Светликът на летния ден го блъсна в лицето, заслепи отвикналите му от виделината очи. Затвори клепачи, застана неподвижен и с радост се остави на милувките на августовското слънце. Когато ги открехна, видя, че предупредени от някого за освобождаването му, от другата страна на стъгдата го чакаха баща му, Манол, Трънка и Васил, а с тях и Коста Топракчиев. Бяно се засмя, махна с ръка и закрачи към тях, като се стараеше да прикрива болките, които всяка стъпка му причиняваше.
Суровостта на Георги Силдаря — истинската и другата, родената от суетното му желание да се показва чужд на „разните му там лигавения“ — го задържа на мястото му. Трите му деца също не помръднаха. Само Коста изтича срещу Бяно и посред мегдана го притисна до гърдите си. Искаше му се да извика: „Имай ме за брат!“, но се задави във вълнението си. Тогава мълчаливо грабна Бяновата десница и я издигна към устните си. Бяно обаче издърпа ръката си и го поведе към своите.
Чинно се поклони пред баща си:
— Добър ден, тате. — И после към другите: — Добър ви ден и на вас.
Според обичая и семейния им ред трябваше бащата да отговори пръв на поздрава му. А Георги Силдаря мълчеше, цупеше се, стараеше се да изглежда навъсен и сърдит, но очите му издаваха, че е умилен и горд. И все пак не изрече едно просто „Добър ден“, а изсумтя отнапред приготвените думи на упрек:
— Направи ме за резил!
Изненадан от това посрещане, Бяно се чудеше на думите ли да вярва или на очите.
— Не че си бил задържан, не, това даже е чест! А че в дюкяна на Топракчиевите остави друг да фрасне агарянската гърбина…