— Ама какво бе, чичко… Чакай, чичко… Моля ти се…
Той нито отговори, нито обърна внимание на думите му — забеляза само растящия му страх. Помисли, че може да налети на бащата, та отново оправи силяха. Кахърите обаче били напразни — никакъв мъж не се намираше в къщата, само някаква старица с жълто-пепеляви страни и провиснати сиви коси седеше на трикрако столче край оджака и зиморничаво се грееше на огъня. Жената се поизправи и Мюстеджеб забеляза как събира дъх, как изопва безцветни бърни, за да изпищи. Но той изпревари вика. Без да пуща детето, замахна със свободната си ръка и ударът на песника му попадна в ченето и шията на жената. Тя се прегъна на две, лъсна срещу него бялото на очите си, пък се гътна назад и се строполи в огъня на оджака. Пламъците подхванаха косите й, чу се цвъртене, замириса на горящо месо. Отнапред онесвестена, жената падна още по-ниско; приличаше, като че сама се навира в огнището.
— Мамо!… Майчице-е-е!… — изхлипа момиченцето.
Коджа Мюстеджеб го перна през лицето — много по-леко, отколкото удари преди малко майката. Детето политна и се повали на протрития козяк, застлан на менсофата, а сукманчето му се засука нагоре и разкри две крехки, едва-едва оформени крачета. Червените кръгове пак заподскачаха пред погледа на турчина. Хвърли се върху момичето, притисна го под себе си, с едната си ръка почти без усилие преодоля смешноватите опити на юмручетата му да го отблъснат, с другата запретна още по-високо дрешките му.
После очите на детето се разшириха, станаха почти кръгли.
— Помооощ… Поо…
Ще вика, а? Коджа Мюстеджеб затисна с шепа устата му; толкова дребно беше детето, че дланта на турчина закри цялото му личице.
Момичето под снагата му се боричкаше, пърхаше, теглеше се и това доставяше истинска наслада на турчина — не обичаше той жени, които изтърпяват мъжката му сила с кравешко безразличие. Детето постепенно се укроти, съпротивата му заслабя и то се отпусна. Когато се надигна, Мюстеджеб видя, че детето го бе зацапало с кръв. Приклекна до него и отпра един парцал от ризата му. То не помръдна, цупеше се навярно. И толкоз по-добре… Турчинът понечи да си тръгне, но в този момент зърна в една кошничка на пезула няколко чепки грозде. Не можеше да ги отмине — беше саръ-чибук.
Иззоба зърната, а дръжката на чепката запрати в оджака. И тогава видя жената. Обгорена, тя бе загасила огъня с тялото си. „Гледай, гледай, умряла, а? — безгрижно си рече Мюстеджеб. — Ами това, малкото, защо продължава да се муси?“ Приближи до детето и го побутна с крак — отначало слабо, сетне по-силно. Дребното телце се изтъркаля на една страна. Мъжът се поприведе, пипна ръката и бузата му — бяха захванали да изстиват. Е, ще излезе, че малко по-грубичко е запушил устата на детето…
Пак погледна майката и пак детето. Сви рамене:
— Майната им — каза.
И това бяха единствените думи, които произнесе през цялото днешно малко приключение.
Когато си тръгваше, взе още една чепка грозде от пезула…
Гювечът — един от прочутите сливенски гювечи — отдавна беше изяден, край него се търкаляше и стомната, която допреди зияфета бе съхранявала две оки ланшна шевка, действително малко прокиснала, но все още достатъчно добра като за една гощавка на теферич. Полуизлегнати на повяхналата трева, четиримата приятели рядко проговаряха. Мавроди Коджакара и Христодул пушеха, Бяно и Коста не бяха изучили още тютюнджилъка.
Христодул изчука глинената си луличка и се катурна по гръб:
— Ей гиди дюня!…58
— Какво ти е виновен на тебе светът, бате? — рече му Коста. — Ти пък от какво недоволствуваш?
— Тъй де — подкрепи го и Бяно. — Твоята поне е наред…
— Ех, момчета, момчета, какво знаете вие! — Христодул беше с три-четири години по-голям от останалите, пък и доста поскитал по бялата земя, та затова им говореше с лека покровителственост. — Надумкате се вие с гювеч и погача, ливнете отгоре половин ока винце и на̀, целият свят е ваш.
— А на тебе ти е лесно да кориш, ама след като ни изпревари в гювеча и винцето — за втори път му възрази хлевоусто Коста.
Христодул се престори, че не го е чул и продължи:
— А да знаете по света какво е, момчета! Такива като нас, не по-стари, цели царщини събарят, а царете си пращат на дръвника. — Той наскоро бе ходил по търговия „в Аустрията, почти до Будапеща“ (в същност бе стигнал само до Брашов, т.е. „почти до Букурещ“), и там с тридесетгодишно закъснение бе научил за Френската революция. — А ние!… — Той се изплю. — Ние плюскаме гювечи тук, край свети Тодоровото аязмо…