За малко се умълчаха, после се обади Бяно:
— Събарят, казваш, Христодуле. Недей хвали люде, които знаят само да събарят, да рушат, царски или други глави да секат. Дай ни ти за пример други наши акрани, дето са се прославили не в рушенето, а в съзиждането.
Христодул се надигна на лакът и се извърна към Бяно. Мургавото му широко лице украсено от гъсти тъмни мустаци, дъговидни, винаги въпросително повдигнати вежди и очи с постоянен израз на незлоблива шеговитост, сега изглеждаше строго, почти сърдито.
— Пак твоята сълзлива християнщина! Сакън, братя, лаф да не става за рушене, че сам господ е казал: като ни свият шамар, ние да подлагаме и другата страна. Я ми кажи ти, байно, като речеш да строиш нова къща, по-здрава и по-хубава, не събаряш ли първо вехтата, за да отвориш място? Или според тебе новото е само кръпка върху старото?
Бяно отново поклати ръбатата си глава:
— Слуша ли те човек, ще излезе, че от турците по-напредничави не можеш намери. Зер какво правят те от четири века насам? Събарят царщини, нашата и още колко други, и секат глави…
Другият го гледаше втренчено, почти гневно, но не можа да му отговори. С цялата си душа знаеше, че истината е на негова, а не на Бянова страна, но му липсваше дарбата да превърне мисълта си в слово. Пък може би и образованието: и той като Коста и Бяно — Мавроди и това не бе направил — бе ходил всичко на всичко две-три години в килията на поп Александрѝя59, където се бе научил криво-ляво да срича Наустницата и също толкова да смята.
Докато още търсеше отговора си, обади се Мавроди Коджакара:
— Право е туй, дето дума Бяно. Бог ни е дал младостта и силата, за да сътворяваме, не да пепелим, тъй мисля аз. Искаш ли с труд да създадеш нещо, господ намира колай да ти помогне.
— Е, нали сега строиш голяма работилница, редно е да говориш така — подкачи го Коста.
— Аз така ги мислех тия работи и тогаз, когато още не строях работилница — с достойнство му възрази Коджакара. — Пък ако потръгне работата с абаджийството, и аз ще се отплатя на бога с добрини, извършени в негово име — през девет планини хекимин за мама ще намеря, богата прид на Марчето ще дам и с нея добър жених ще й намеря…
— Я, вижте, я вижте! — Коста им показа една групичка, която слизаше от Селишкия боаз. — Вижте го тоя как се е натряскал!
— Чорбаджи Димитракиевият Евтим — с погнуса каза Христодул. — През ден го влачат така…
— И въпреки това ще стане големец Евтим, златото на баща му ще го направи — обади се Мавроди Коджакара. — Да, ще стане големец, но човек нивга няма да стане. Защото Евтим е по-лош и от Димитраки…
— И по-покварен — вметна Коста.
… и ще получи богатството си, без да се труди, без да е научил що е труд и що е мъка. А такива хора човеци не стават.
Изпратиха с очи пияната групичка, поприказваха за едно, за друго, а когато дългите сенки на дърветата се проточиха през полянката и запълзяха нагоре по хълбока на Гаговец, събраха си нещата и също тръгнаха към града.
След неделните си излизания правеха все така. Първо изпращаха Мавроди Коджакара — той живееше в най-горния край на Сливен, в махалата Дели Балта, стотина крачки над Гюр чешма, после оставяха Бяно в Кафтанджийската и накрая Топракчиевите се прибираха сами — те пък живееха в Клуцохорската хаджи Вълкова махала. Сега също се спуснаха по Селищката река, свърнаха през Ра̀ковската махала и се насочиха към Мавродиеви. Таман го задяваха какъв угоен туз ще стане един ден, щом затракат становете на работилницата му, когато той внезапно спря, прибледня. Другите проследиха погледа му. Дворната порта на дома му беше отворена, някак изкривено и тъжно висеше на пантите си. Мавроди Коджакара изпусна кошницата и се затича напред. Припнаха след него и останалите и така вкупом прекосиха двора и надникнаха в къщата. Вкамениха се: посиняла с разкъсани дрешки, изцапана с изсъхнала, станала вече черна кръв Марчето лежеше бездиханна на менсофата, а в камината се търкаляше онова, което бе останало от майка й.
— О, боже!… — простена Мавроди и падна безчувствен назад в ръцете на приятелите си.
— Бог ли? — пресипнало възропта Христодул. — Къде го този ваш бог на добрините?
2
Богата беше празничната трапеза на чорбаджията — пилета, препечени до златно-кафяво, виреха крака до тепсия с червени пиперки, пълнени с ориз, тлъсто сирене от градецката60 мандра на Димитраки се кипреше до плешката на овен, до вчера блял и дрънкал хлопатар сред есирлийските му стада, намираше се и боб, ошав, грозде, орехи, вино и резени от такава голяма погача, която — още цяла — трябва да е била колкото една софра. Докато глозгаше пилешкия си копан, Димитраки чорбаджи се огледа. Вляво Жечка и Божура, чинно седнали на петите си, ядяха своите чушки и не вдигаха поглед от софрата. Срещу тях Малама — Злата по български — се бореше с един огромен къс овнешко и тежко пъшкаше от усилието. Тя беше много дебела, за да може да седи на пода, та бе настанила тлъстото си туловище върху трикрако столче. Димитраки не се ядосваше на дебелината й; напротив, в нея виждаше още един външен белег на благополучието си. После Димитраки отмести поглед точно срещу себе си. И гледката го накара да остави копана си недоизгризан — там не седнал, а сякаш безразборно струпан беше Евтим, не посягаше към нищо, а само примигаше с малките си очички и хълцаше пиянски. Долната му устна, провисната като мокър пешкир на въже за сушене, почти докосваше гушата му. Тази гледка беше грозна, а за бащата — и тягостна.
59
Поп Александрѝя, „много учен“ свещеник и учител в Сливен от края на ХⅤІІІ в. до „Голямото чумаво“ (1813 г.). Живял и работил в квартал Клуцохор, „Попската махала“. Много образован за епохата си, той „постоянно пишел“ и между другото превел Евангелието от гръцки „на славянски“ — доколкото ни е известно пръв български превод на Новия завет!, — като го „записал с червени букви“. Този негов превод се пазел в библиотеката на сливенското читалище „Зора“ и изгорял заедно с нея в 1877 г. (при пожара в Централното училище — до сегашното СПТУ „Д. Чинтулов“, където се съхранявала по това време).