— Уф! Каква страхотия! — обади се Малама.
— … утрепал след това и Марчето, дъщеричката й. Ама преди да я удуши, той я…
Жечка се изкашля предупредително и го прекъсна. Но Малама, изпълнена с махленско любопитство, попита нетърпеливо:
— И какво направил, господин Кирияк?
— Божурке — превари го отново Жечка, — я иди донеси една стомна вода. Ама прясна, от герана!
Кирияк, очевидно по-съобразителен от чорбаджийката, изчака момичето и едва тогава продължи:
— Какво направил? Насилил я, какво. Така зверски я насилил, че цялата й утроба разкъсал.
Димитраки отново вдигна очи нагоре, но този път придружи погледа си с три големи кръста пред гърдите.
— И защо ми казваш тези ужасии, Кирияк?
— Как защо? Ами че ти си чорбаджия и пръв общинар. Можеш да помогнеш в такъв час на Мавродито с туй-онуй, на погребението може да пожелаеш да отидеш…
— Тъй ли? — затворено отвърна Димитраки. — А защо вие, църковниците, не помогнете, защо вие не пожелаете…
— Срамота! — грубо се намеси в разговора Жечка. — Срамота! Такава беда сполетяла къщата на Коджакара, а вие тук… И помощ трябва да се даде на Мавроди, и на погребението трябва да се иде, така мисля аз. И ако вие не го сторите, аз ще го сторя…
Плесницата беше неочаквана и оглушителна. По врата на Димитраки изби тъмна червенина, която постепенно се изкачи нагоре и покри цялото му лице. Но се въздържа, не избухна. И само Димитраки си знаеше защо събра воля, та укроти бликналия в гърдите му гняв.
Когато през Голямото чумаво благата и медената отнесе Стефанаки и три от децата му, чорбаджията прибра жената и дъщеря му. Стори го толкова шумно, колкото тихомълком прибави имота им към своя. А имотът не беше малък — колкото неговия, ако не и по-голям. Оттогава — години вече — всички живееха заедно, като едно семейство; сегиз-тогиз чорбаджията намираше колай съвсем тънко да напомни за благодеянията си, но с четири очи внимаваше да не отвори дума за наследството на Стефанаки. И не му беше трудно да поддържа този ход на нещата — Жечка беше смазана духом, а Божура прекалено млада, за да отидат срещу думата му или да му поискат сметка за имота си. Но от няколко месеца насам Жечка започна да се поозъбва, макар и винаги за чужди неща, не свои, а той все преглъщаше — имаше от какво да се бои.
Димитраки чорбаджи и този път преглътна докачението и сви рамене с привидно равнодушие:
— Какво пък, върви! Върви помогни на Мавродито, този безделник, че и на погребението иди! Много ти здраве…
Вдовицата на Стефанаки не рече нищо повече, но неочаквано се обади Малама:
— Мавроди Коджакара няма нужда от поддръжка каза. — Георги Силдаря, торлакът, му дал голяма и преголяма помощ и той сега се бил запретнал хубава работилница за десетина стана в двора си да вдигне.
Ала новината никак не спомогна да се разсее лошото настроение на чорбаджията. Напротив!
Погребението на майката и сестрата на Мавроди Коджакара мина и замина — кой толкова ще се затрогне от нещастието на бедняка? Зад каруцата с двата ковчега крачеха малко хора: отец Исидор, „попът на торлаците“, както му викаха, който ги опя, Мавроди и приятелите му, няколко съседки и Жечка Стефанова.
Веднага след погребението Мавроди Коджакара изчезна от Сливен и цяла неделя, че и повече не се видя. Разправяха: из Балкана бил скитал гладен и брадясал, по-далеч от хората, сам с мъката и болката си.
Когато се върна, не отвори повече дума за сполетялото го злощастие…
3
Наближаваше Димитровден, а заедно с него и времето, когато се разпущат хайдушките дружини. Тъй беше то от памтивека, тъй щеше да бъде и занапред. За това мислеше този следобед Кара Танас, докато лежеше край изворчето на Русева нива61. За това и за много други неща — как ще раздели натрупаната ягма между момчетата; накъде да хване сетне за зимуване, дали пак към Варна или този път да се отправи на юг и в Цариград да се приюти; на едно място ли да скрие оръжието или да направят няколко скривалища… И още нещо премисляше Кара Танас: за кой ли път Димитровден щеше да го свари в планината…
Такива неща занимаваха ума на войводата в този октомврийски ден, когато до него застана Никола, хайдутин в дружината още от раздялата с Индже Стоян. Кара Танас се понадигна и с привично движение попипа силяха си — такъв е животът на хайдутина, че изисква оръжието винаги да е готово…
Никола разбра въпросителния му поглед и отговори:
— Чешит някакъв иде насам, войводо, тъй донесоха съгледниците. С брада и попско расо, но расото му запършено до кръста и без калимавка, гологлав върви човекът. И не само върви, ами и шум, вдига до бога — на листо свири, с тояга бие по дънерите и пее, че се къса, Кара Събевата62. Нали я знаеш: „Ходил е Събо, Събе ле, три годин млад байрактарин, шест годин стара войвода…“
61
Русева нива — прочуто хайдушко сборище в Средна гора, близо до с. Крива круша, Сливенски окръг.
62
Т.е. песента за Кара Съби — прочут хайдутин и хайдушки войвода от края на ХⅤІІІ в., родом от Сливен. Бил ученик на двамата братя Бунарджи Минчоолар — единият войвода, другият байрактар на хайдушка дружина, „ходили около 15 години по Стара планина“ (П. Хитов), — а след тях наследил войводството на дружината им. Умрял неизвестно кога и неизвестно при какви обстоятелства.