— Ще рече, не се мъчи да се промъкне тайно, а нарочно обажда за себе си. Кой го знае, такъв човек може асъл нас да дири, на нас знак да дава. — Войводата попремисли и в смълчания въздух наистина долови далечни удари на дърво о дърво. — Проводи някой от по-опитните ни хора, Ангел да речем, да проследи дали зад него няма други. Че може да е капан, както се ловят вълци: той да е ярето, пуснато да врещи, а авджиите да се спотайват наоколо. Уверите ли се, че е сам, разкрийте му се и го питайте къде и за какво е тръпнал.
— Ако търси нас?
— Доведете го при мене. Ама по-напреде ми пратете Иван. — Иван беше байрактарят на дружината. — Да го срещнем, както подобава…
Както нареди войводата, така и стана. След половин час, когато хайдутите доведоха при изворчето уловения „чешит“, там бе седнал с пушка в ръка войводата Кара Танас, а на крачка-две зад него стоеше изправен мустакатият Иван, байрактарят, и държеше четири аршина дълга пръчка, на върха, на която се люлееше четвъртито парче алено-червен плат. Човекът позапря пред тях, пък изведнъж се разплака и се хвърли по очи в краката на войводата.
— Хайде, стани — рече Кара Танас. В гласа му трепна и зазвъня струна на умиление. — Стани и разкажи що те води при нас.
Човекът се надигна, избърса очи, но хълцането още за дълго му остана.
— Що ме води ли? — каза тихо, като въздишка. — Що друго, ако не неволята води бедната рая при Кара Танас войвода?
Той бил попът на Козосмоде, Харалампий, макар че го споходила не радостта, а тежката мъка. (Тук в разказа на попа имаше игра на думи, която хайдутите не разбраха. Защото не знаеха, че Харалампий или Харалампиос на гръцки означава „светнал от радост“.) Приличен живот водел поп Харалампий — е, платата не стигала да изхрани жена и дете (другите му деца прибрала благата и медената), но той си докарвал още нещо кое от школото в дома си, кое от нивицата и лозето. И хвала на бога, преживявал, свързвал двата края, мислел вече за старини и за представяне пред всевишния. А като имал и обичта, и почитта на селяните — не му трябвало повече. Така мислел той. Мислел го доскоро, до преди неделя. Когато тайфа турци нахълтали посред нощ в къщата му, набили до синьо него и попадията, а щерка им Пройна, едничката им радост, отвлекли. Три дни по-късно се разчуло, че Пройна била неволница в харема на Ружди бей, потомствен чифликчия и мухтарин на Козосмоде.
Слушаше Кара Танас този колкото тъжен, толкова и катадневен разказ, не изпущаше никаква подробност, а мисълта му се рееше дале назад в миналото. В собственото му минало.
… То беше отдавна, за годините не стигаха пръстите и на ръцете, и на краката. По онова време Танас беше младоженец и от изгрев до мръкнало се трудеше на нивата; трудеше се за петмина, защото искаше да се замогне, та Мария и дечурлигите, които ще дойдат… Но не било писано да види стремленията си осъществени. Върна се една вечер, а Мария за пръв път не го чакаше със слънчева усмивка и с ласкава дума на пруста; намери я да виси на гредата в собата. После му казаха комшии: Мустафа бей, сливналията, бил в Катунище и разтушил отегчението си в Танасовата къща, та Мария не понесла срама и сама се обесила… Не каза нищо Кара Танас и сълза не пророни. Зарови той в студената земя Мария, пък после разпита кога и през къде ще пътува Мустафа бей за Сливен, причака го и с един куршум на шишането го просна да рови с пръсти спечената кал по пътя. След това Раиф, синът на Мустафа, отвлече Дойна, сестрата на Танас, заведе я на същото място, където баща му с кръвта си бе напоил земята, насили я и сетне я закла като агне. Два дни по-късно Танас пък издебна Джамал, брат на Раиф и втори син на Мустафа, тоно като излизаше след намаз от сливенската Амалъоглу джамия, с един удар на тежкия си калъч го раздели на две половини и…
както гласеше песента за славния му предшественик Злати войвода Кокарчоолу63. Ето как мирният селянин стана хайдутин и страшилище за гаджалите, как се порути бащината му къщурка в Катунище, а от Стара планина до Бяло море се разля и нарасна славата на народния закрилник и отмъстител… Умен, много умен беше козосмоденският поп, дето със запретнато расо преброди планината, за да намери Кара Танас — той, сам преминал през мъката, най-добре можеше да разбере и хорската мъка!64
63
Злати Кокарчоолу — един от най-знаменитите хайдути на Сливенския край, роден около 1760 г. в сливенския квартал Клуцохор. От малък се прочул с ръста и голиатската си сила, а после и с многобройните си хайдушки подвизи. Жертва на предателство, в 1810 г. бил обграден от многобройна потеря в днешното Кокарчево дере при с. Старо село (по шосето Сливен — Нова Загора) и в тежък бой, в който поради нещастна случайност загубил зрението си, загинал, след като вече сляп се хвърлил с ятаган срещу обкръжителите си и погубил мнозина от тях.
64
За причините, накарали Кара Танас да излезе хайдутин, са запазени много предания и легенди. Според най-популярните от тях той бил безпричинно нападнат на нивата от двама турци, които стреляли срещу него, но куршумът се задържал в силяхлъка му; Кара Танас извадил куршума, заредил с него шишането си, догонил и убил турците, а после „хванал Балкана“. Тук сме използували данни от други предания, взети от статията на Ив. Икова „Легендата и истината за Кара Танас“ във вестник „Отечествен фронт“ бр. 8038/1971 г.