Той очакваше, че след това ще поседят и ще полафят с дворджийката, дори имаше на ум една ракия да й предложи, но Кърк-яланката предпочете да се измъкне набързо. Силдаря я изпроводи (не се престара много — по-далече от стълбата на хаета не отиде) и тръгна да търси Трънка, с нея да се разбере. Но преди да открие момичето, налетя на Манол.
— Какво си се ухилил като месечина? — сопна се бащата.
— То си е за хилене — сербезлийски отвърна Манол. — Където наскоро ще се вие хоро, може отсега да има смях.
— Виждам, отървава ти се от сестрата…
— Не е за отърваването, тате. Бива си го зетя…
— Какво, познаваш ли го? Пфу, питам те и аз, гачели от твоето хаймануване остана човек в Сливен, дето да не го знаеш.
— И от хаймануването има файда — не се предаде Манол. — На̀, сега ти си умираш някой да ти каже туй-онуй за Пею Смеденов. Е, признай, можех ли ти каза нещо, ако бях домашар?
— Ама и ти признай, че нямаше да се научиш на такава устатост — не му остана длъжен бащата. — Хайде, изтърсвай торбата!
— Бива си го зетчето, тате. Парички и имот си има, но туй не е най-важното. Юнак българин е, затова го харесвам. Слушаш ли го, ще си речеш — божа кравичка. Но, разправят, видел ли чалмалия, падало му червено пред очите и тогава не мислел какво прави. И гаджалите знаели неговите табиети, та избикаляли воденицата му от половин сахат път. — Момъкът пак разтегли уста в лукава усмивка. — Ловя се на бас, че ще му дадеш наша Трънка, че и поклон доземи ще му сториш…
— Сус бе, обеснико! — изхока го Силдаря, но очите му се смееха. — Ще ти дам аз на тебе едни басове!
И тръгна пак да дири дъщеря си.
Откри я в одаята. Трънка седеше до прозореца и много-много не приличаше на себе си — не бяха Трънкини тези безпомощно отпуснати рамене, сплетените в скута ръце, лицето, застинало в нерадост, която смекчаваше грубоватите му и ръбати черти. А и незачитането: кога Трънка е чула стъпките на баща си и да не скочи чевръсто срещу него?
Но дали го чу? — запита се Георги Силдаря. Дали изобщо беше тук, в одаята, или… нейде в подножието на Хамамбаир? Той се облегна на рамката на вратата и погледна дъщеря си. Какво се чудеше одеве, че са дошли да я сгледват — не мома, а момище бе станала на нейните години майка й вече бе родила едно и с второ бе надула тумбака.66 Гледаше я Силдаря и изпитваше противоположни чувства. Разбираше той какво става сега в душата на момичето, умиляваше се към него, ала в същото време бащината му ревност се дразнеше от мисълта, че тя, неговата щерка, с такава готовност би го зарязала, за да отиде при избраника си.
Избраника ли? Това трябваше да се разбере от момичето: дали този Пею не знам чий си наистина е избраник на сърцето й, или Трънка си няма и хабер за него. Има ли севда между двамата, не беше Георги човекът, който ще застане между тях и силом ще ги раздели. Е, имаше там и една мъчнотия, за която само той си знаеше, но бащата вярваше, че ще намери някакъв чалъм да се справи с нея.
Той се поизкашля, прекоси одаята и седна на миндера при срещупрозоречната стена. И заговори с най-делничния си глас:
— Ела, Трънке, ела, моето момиче. Да си поприказваме, да се разберем.
Тя не го послуша, а се подчини — приближи вцепенено, като онези дървени кукли, които карагьозчиите по панаирите разиграват с конци, и седна до него, но избягна да срещне погледа му. И остана затворена, далечна, чужда. Заболя го: мигар и родните му деца го имаха за такъв темерутин и маргаза човек? Каза й ласкаво:
— Кажи, Трънке, лятос на Еньовден какво изпяха дружките ти, когато извадиха твоята китка от менчето?67
Трънка бавно вдигна глава и сега за пръв път видя благосклонността, изписана на лицето му. Просветна — сега вече не скръб, а радост и надежда смекчаваха чертите й на „мъжка Драгана“, правеха я да изглежда (поне в очите на баща й) почти нежна й почти красива.
66
По онова време женитби на 13-14-годишни момичета не били изключение, а 16 години се смятала „зряла възраст“ за женене; след 20-ата си година момичето бивало „артисало“, т.е. стара мома. Обратно — мъжете (специално в Сливен) са се женили по-възрастни, често пъти 35–40-годишни, „за да напечелят пари за булка“. Изобщо ергенуването започвало от 25-годишната възраст нататък.
67
Става дума за популярния в цяла България обичай „ладуване“. На Еньовден (някъде на Нова година) момите поставят пръстенчетата си — в Сливен китка със съответен знак — в забулено менче и някое малко момиче вади едно по едно пръстенчетата или китките, а момите пеят пожелания. И според това на кое пръстенче или китка какво пожелание се е случило, съответната мома ще вземе мъж с такъв занаят.