— И в годежа ли ще спазим обичаите? — попита закахърено Силдаря.
— А, не — усмихна се Пею Смеденов. Пак според сливенските обичаи времето между годеж и сватба се проточваше година, две, че и доста повече. — Годежа да сторим сега, тате, тука, без гощавки и гости, а венчавката… — Той повторно се засмя. — Нека бъде като в песента, тате: „Годежът й таз неделя, пък сватбата — донеделя…“
Най-сетне очите на двамата се срещнаха. И Пею видя съгласието на бащата. Тогава бръкна в дълбокия джоб на потурите си и извади обичайните дарове: пръстенче и три златни махмудии, вързани в бяла кърпа.
— Това е за годеницата, тате.
Георги Силдаря беше изненадан от това бързо развитие на нещата, но не и затруднен. Той отиде в одаята, от тайното си чекмедже зад баджата взе един мъжки пръстен („Откъде го ягмосах на времето? Дали не беше от онзи кьор-кютюк пиян бей в Мустафа паша68? Или ми е спомен от бастисването на Мехомия69?“), поизлъска го в потурите си, пък се върна и го надяна на Пеювия пръст. Тук също спазиха обичая: разменянето на тези предварителни дарове стана без участието на момата…
Тогава бащата сипа пак ракия в чашките, които за известно време и двамата бяха забравили.
— Наздраве, зетко. Господ да ви дари с късмет и дълъг живот. А мене… с цяла сюрия внучета…
И те изляха парливата течност в гърлата си.
Едва доста по-късно през този ден бащата се сети да съобщи на Трънка за сключения годеж и за предстоящата сватба…
5
Приклекнал, за да се изравни с малкото, вече потъмняло от времето огледало на стената, хаджи Молла грижливо завиваше чалмата си — работа, на която той гледаше с най-голяма сериозност. Докато пръстите му се оправяха с нея, той чу, че някой влезе в стаята. Не се извърна; само се изви малко и в огледалото забеляза, че е Анифе ханъм, майка му, която търпеливо го изчакваше да завърши приготовлението си.
— Какво има, мале? — попита я на български — единствения език, на който си говореха те двамата, майка и син. — Болна си, защо не лежиш, ами си се надигнала да ме изпращаш? Защо не лежиш, както ти рече хекиминът?
— Както рече на тебе — засмя се тя. Засмя се, понеже мохамеданската религия забранява на жените да се показват пред чужди мъже, та и лечителите ги церят от разстояние, по чуждо описание на болестта. — Дошла съм да те помоля нещо, Молла.
Най-сетне оправи чалмата си и се обърна, изпитателно огледа майка си. Аллах, аллах, колко се е развалила в последно време! Някога Анифе ханъм била чутна красавица. И крадена била, а търговците на роби крадяха само красиви деца. Бяла като мляко кожа, естествено алени устни, тъмнокестеняви коси на едри вълни, блестящи кафяви очи, кръшен стан — така я описваха онези, които са я познавали по-рано. От тази нейна нявгашна прочута хубост сега не бе останало нищо, дори следа — душният въздух на харемлъка и тъпченето със сладки неща бяха направили своето, та Анифе ханъм беше все нездраво подпухнала, безформено дебела от преяждането, закърняла от бездействието. Сега към това се прибавяше и действието на тази тайнствена — или поне неоткриваема без преглед болест, която я разяждаше отвътре, стопяваше и последните й силици. И какво бе останало от някогашната красавица? Пълно, но безкръвно лице, окръжено отгоре от безцветно сиви коси и отдолу от свлечените кожи на стопената й гуша, едро, пък обезсилено тяло, безизразен поглед.
Тя му подаде няколко сребърни монети и обясни тихо:
— Помощ за църквата „Свети Димитър“, сине. Това те моля да сториш вместо мене — да я занесеш. Знам, не ти е приятно. Но виж ме, не мога да стигна дотам.
— Наистина не ми е приятно — потвърди той; потвърди го натъртено, но без свадливост и с неудоволствие, но без изненада — не се случваше за пръв път да иска такава услуга от него.70
— Не казвай, че е от тебе. Изобщо не казвай от кого са парите. Бог не се нуждае от имена, защото той всичко вижда и всичко знае.
— Какво от туй, че няма да си кажа името, щом в Сливен всички ме познават? Даже, ако щеш да знаеш, по-добре е, ако кажа, че ти си пратила помощта.
— Тогава така постъпи — каза тя примирено, сякаш неспособна да види и проумее онези опасности, за които мислеше синът й. — Наближава „Раз-и касъм“, сине. — Кой знае защо, тя произнесе „Димитровден“ на турски. — Празник на божия дом е, не бива да се отмине как да е!
70
Наглед невероятно, в същност е автентично — действително майката на хаджи Молла е давала помощ за църквите. В крупния тритомен труд на д-р Симеон Табаков „История на град Сливен“, който често ще споменаваме занапред, се казва (т. ІІ, София 1924, стр. 135, забележка под черта): „Хаджи Молла до скоро беше известен на цялото християнско население в Сливенско. Панайот Минков разправяше, че майката на х. Молла неведнъж е пращала тайно в черквата «Св. Димитър» пари, за да се купят и запалят от нейно име свещи пред иконите.“.