— Каква яка снага, божичко!… Каква сила!…
7
Непознатият остави дървената лъжица, побутна настрана празната паница, прекръсти се и рече:
— Сполай ти, стопанино!
Тези май бяха първите думи, които произнесе, откакто прекрачи в дома на Силдаря. Защото домакинът, щом научи за него от Бяно, го настани до софрата и не му позволи да обели зъб, докато не се види дъното на пълната с чорба паница. А самият Георги приседна наблизо, закади с чибучето и скръсти ръце на гърдите; личеше, че охотата на госта му доставяше удоволствие.
— Дал ти бог добро — отвърна на пожеланието. — Ако се позабавиш насам, в нашия град, а се случи пак да закъсаш, хич не се свени, ами направо ела и почукай на моята порта.
Думите на Силдаря съдържаха в същност две покани — за повторно гостуване в бъдеще и за тръгване сега. Другият очевидно го разбра, защото — макар и с нежелание — се поразмърда като на ставане. Но стигна само до размърдването. Тогава сякаш се сети нещо, отпусна се пак на чергата и спря ухилени очи в очите на домакина.
— Изглежда, лошо ме е препоръчал синът ти, стопанино. Аз бадява нищо не искам. Каквото съм ял, ще си платя! — Той разгърди ризата си, издърпа от пазвата една торбичка, обесена на врата му като муска, и от нея извади нещо и го подаде на Силдаря. — Пари наистина нямам. Но все се намира нещо като да се отплатя.
Георги Силдаря нямаше намерение да вземе каквото и да било, но надникна в шепата на госта. След миг не посегна, а така стремглаво изтръгна поднесената вещ, че едва не катурна непознатия. Нямаше грешка! Окото му не го беше измамило! В ръцете му лежеше онова желязно пръстенче, дадено преди години в една тъжна вечер на човека, когото Георги бе поставял по-високо, отколкото е господ на небето. Прошепна:
— Войводо!… Дочаках…
Непознатият сякаш се зарази от неговото искрено и тъй дълбоко вълнение, защото за пръв път днес изостави своя леко присмехулен начин на говорене и заприказва с непресторена топлота:
— Дочака, Силдар. И ти, и другите. — От същата торбичка той извади и показа пендарата на Сяро Барутчията и тютюневата кутия на Кара Танас. Да бъде благословен онзи, който ви е опазил през годините…
Нито видял другите нишани, нито чул смирения благослов, Георги Силдаря вдигна към него потъмнелите си очи.
— Кажи, той, Индже Стоян, жив ли е?
— Жив и здрав. И Екатерина, жена му, също.
— Кара Колю?
— И той.
— Къде е сега войводата?
— В Яш. Капитан73 е на молдовския княз Михаил Суцу. И другите са при него.
— На служба при инородец? — с недоверие попита Силдаря. — Индже Стоян войвода?
— Михаил Суцу е с гръцко име и княз на Молдова, но по род е българин. Суцу го кръстили фанариотите в Цариград, когато се замогвал с млекарство74, а откупил с наддаване престола на Молдова. Ама си е чист българин, нито една капка чужда кръв няма в жилите му. — Гостът помълча, после добави едва доловимо: — Може туй вече да няма значение, щом е от Христовата вяра…
— Поръча ли за мене нещо войводата?
— Поръча най-напред да те попитам дали още държиш на думата, която си му дал на Агликина поляна.
— Щом съм жив — рече без колебание Силдаря, — туй означава, че държа и ще я спазя. Какво друго е повелил за мене войводата?
— Не се сърди, но… не мога да ти кажа. Още не мога.
— А кога ще можеш?
— Когато ми дадеш клетва пред бога, че това, което ще ти поверя, ще го запазиш в тайна, пък дори и с цената на собствения си живот.
— Заклевам се! — бързо-бързо обяви домакинът и размаха десница по начин, който трябваше да се разбира като три прекръствания; още от хайдушко време той беше „на ти“ с дядо господа. — Казвай сега.
— Не се сърди — повтори гостът, — ама тая клетва не стига. Трябва да я дадеш с ръка върху Евангелието и пред свещеник. Такъв е редът.
— Редът? Кой го е повелил този ред?
— И това не мога да ти кажа. — А подир малко: — Кой свещеник ще венчае дъщеря ти в неделя?
— Поп Исидор, Шидер по нашему, новоселчанинът.
— Вие не сте ли в епархията на „Свети Димитър“?
— Хич не ме е еня в коя епархия сме — чисто по силдаровски отговори домакинът. — Аз си избрах Шидер, „попа на торлаците“, и не ща да зная нито епархии, нито дявол.
— Имаш ли вяра в поп Исидор? Искаш ли да прескочим до него?
— Думата на Силдаря си тежи и без попове, но щом такъв бил редът, да тръгваме.
Те оставиха къщата, както си беше, в разгара на приготовленията за сватбата, и тръгнаха към Ново село. Пътят им — и без това не от най-късите за Сливен — се удължи, защото непознатият предпочиташе по-страничните улички. Наближаваше обед, когато Георги Силдаря отвори една порта и въведе спътника си в двора на църквата „Света София“. А когато вече надничаше в самия божи храм, не видя, а почувствува, че е останал сам. Извърна се бързо. Не, странният му гостенин не бе изчезнал. Той само стоеше до дворната врата и целият превърнал се във възхита, гледаше с очаровани очи сградата на църквата…
73
Така е наречена длъжността и в архивните документи.
Напоследък в Румъния бяха открити осем документа (в архива на князете Кантакузини), които осветлиха последните години от бурния и славен живот на Индже. Повествованието в книгата е въз основа на данните от тях. На интересуващия се читател препоръчваме популярната статия на Хр. Капитанов „Последните години на войводата“ в „Литературен фронт“, бр. 26/1971. От тази статия сме почерпили сведението за българския произход на княз Михаил Суцу.