— Хубава черква — каза му непознатият. — Пребродил съм почти цялата българска земя, видял съм много молитвени домове, но малко са, които могат се сравни с този. Има по-големи, в които четири и повече такива храма ще се вместят, има и по-богати. Ала само няколко ще поставя наравно с този по стройност и гиздавост. Да речем „Свети Йоан Кръстител“ в Месемврия75, „Свети Пантелеймон“ в селцето Бояна край Средец… Да, да, „Свети Пантелеймон“, тя най-много мяза на вашата!…
На Георги Силдаря не му беше до църкви, но и не можеше да пренебрегне подканата на своя гост. Изправи се до него и — по магия сякаш — за пръв път истински видя този храм, който знаеше от дете (в него бе кръщаван). И забеляза строгата хубост на градежа, майсторското равновесие между всичките й части, изяществото на линиите й, че дори и тази смахната вишна намерила да порасте не другаде, а на връх шестоъгълното кубе — и тя също допринасяше за красотата на църквата. „Света София“ бе много по-малка от „Свети Никола“ в Клуцохор и „Свети Димитър“ в същинския Сливен, ала и не беше такава разлата и отгоре сплескана като тях; тя се кипреше като мома, която иска да привлече погледите на момците, някак си напето се възправяше и от това изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност.
— Чувал съм, че е много стара — благоговейно произнесе той не толкова на госта, колкото на себе си. — Издигната била отдавна, още преди гаджалите да сложат мръсен крак върху нашата земя. И тогава още само три други черкви в Българско носели името „Света София“ — в Средец, в Охрид и в Цариград…
В същност Силдаря знаеше, че Цариград никога не е бивал „в Българско“, но така го каза. И другият не го поправи.
Те погледаха още малко и най-сетне с усилие отлепиха крака от земята. Надникнаха вътре в църквата и непознатият отново възкликна:
— Пак ме слисва този ваш храм господен! Чудесия — отвън е като боянския „Свети Пантелеймон“, а прекрачиш ли прага му, все едно че се озоваваш в търновския „Свети Петър и Павел“…
— Ти и него ли знаеш? — попита Силдаря и непознатият се изпусна да каже:
— Че как не? Аз съм търновлия, неведнъж съм се черкувал в него.
Поп Исидор не беше в църквата, та затова го подириха в метоха. Той се намираше в църковния двор; наричаха го метох — никой не можеше да каже защо, — но в същност не беше живелище за монаси. В долния кат на тази хубава сграда беше стаята, където се събираха общинарите, а зад чардака на горния се намираше (както впрочем към почти всички църкви) килийното училище. И именно там, в училището, те намериха „попа на торлаците“. Той не беше много учен, службите караше повече наизуст, нежели по книга, но обичаше да надзирава работата на поп Шишко, да следи как учениците пишат с клечка по пясъка в съндъчетата или по натритите с восък панакиди, как високо и напевно сричат по славянски Часослова или по гръцки Октоиха, как се учат да пеят сладкогласо Анастасиматариона…
Та, каза се вече, Силдаря и неговият гост срещнаха поп Исидор горе, на чардака, точно когато излизаше от школото. Той беше от ония хора, годините на които трудно могат да се познаят; Силдаря го броеше нейде между четиридесетте и петдесетте, колкото самия себе си: знаеха се още от деца и минаваха за почти връстници. В ония години Шидер беше луд за десет луди и всички се надпреварваха да му предричат, че „ще му ръждясат петалата като хайдутин в Стара планина“, но Шидер се опопи, а вместо него Георги „хвана Балкана“…
— Какво си се забързал, Силдар? — посрещна го свещеникът. — Нали ти трябвах за неделя? Или… що, да не е крякнало внуче преди венчилката, та да ме викаш за кръщение? — Както се вижда, хуморът на поп Исидор не беше от най-деликатните.
— Черното ти расо крие дваж по-черна душа — не му остана длъжен Георги Силдаря. — Черен ще бъде и катранът, в който ще се вариш до второто пришествие. Говори ли се така бе, джанъм, на един баща? Ама карабаш с карабаш!…
— Кажи тогаз какъв дявол те води при мене.
Силдаря го придърпа настрана от вратата на школото и се наведе към ухото му, а в същото време непознатият се питаше дали, щом попът е такава стока, не бяха напразно бъхтали пътя до Ново село…
— Дадено! — рече свещеникът, след като изслуша стария си приятел. — Елате в храма.