Пратеникът на Филики етерия се усмихна: Силдаря сякаш бе слушал многобройните съмнения на Индже Стоян и ги повтаряше.
— Точно това се иска от тебе, Георги Силдар — каза. Да събереш народа и да го поведеш…
8
Вече трети път обикаляше махалата и все не намираше смелост да прекрачи хаджи Михалевия праг. Стигаше му да си представи как той, Георги Силдаря, никога в живота си не близал онова, което е плюл, ще сведе врат, докато онзи, „елинът“, ще го гледа отвисоко със стъкленосините си очи и снизходително ще му съска по гръцки, за да усети как краката му се вкаменяват и отказват да вървят там, където повеляваше Заверата. Премислил беше всяка дума и всеки жест, намерил бе противоядие на отровата, която онзи ще плисне в лицето му, и все пак…
Най-сетне събра сили и (като се боеше да не би отново да се разколебае) не отвори, а се бухна през хаджи Михаловата порта. Първото, което го порази в този чист и отрупан с есенни цветя двор, беше оглушителната тишина. Тихо — ще каже по-късно той, — както е тихо, след като е валял сняг.
Още замаян от това впечатление, той видя стопанина на къщата — дребноват, пъргав, без калпак върху побелялата глава, с овехтяло джубе, наметнато върху раменете — да слиза по басамаците и да се отправя спокойно насреща му. Всичко в Силдаря настръхна, намислените отнапред думи пропълзяха към езика му. Но хаджи Михал протегна доброжелателна десница и каза с глас, в който и най-тънкото ухо не би открило даже помен от големство или подигравка:
— Благодаря ти, Георги Силдар, че ми стори тази чест, да дойдеш в моя дом.
Дълго се бе готвил Силдаря за тази среща, само това дружелюбно и пълно с уважение посрещане нито веднъж не бе допуснал. И неспособен да произнесе каквото и да е слово, той само стисна протегнатата му ръка.
— Да влезем в къщи — покани го с предишната почтителност хаджията. — Там са също хаджи Нейко и Тодория Ексара. Ще поговорим на спокойствие… Не се страхувай от тях. Ще видиш, сигурни люде са.
Значи така, тъжно мислеше гостът, останал е на опашката. Тодория и Нойко знаят и работят против турчина от месеци или дори години, а никой не се е сетил за него; ако войводата не беше пратил нарочен човек с нишана му, може би тъй и нямаше да научи за Заверата. За Ексара не се сърдеше толкова — не че бяха смразени, ала нямаха много-много връзка и прикосновение помежду си. Но с Нойко не беше тъй — поне дваж месечно си пиеха ичкията заедно, срещнеха ли се, хаджията от десет крачки с „аркадаш“ го поздравяваше, пък виж, мълчал за главното…
Както стопанинът на къщата преди малко, също и двамата по-ранни гости го посрещнаха с подчертано уважение — станали на крака, те сториха при влизането му в одаята толкова дълбок поклон, какъвто невям би им се досвидял дори за силистренския паша.
Силдаря им отговори начумерено.
Те бяха внушителни люде, тези двама сливенски първенци, и не случайно се ползуваха с голяма почит в града.
Тодория Ексара, когото помним от една негова среща с монаха Партений, беше възнисък, горе-долу на боя на хаджи Михал, винаги облечен в хубави и скъпи дрехи; знаеше се, че калпакът и кюркът му бяха от къръмски кожи на непознати животни, а за чепкена и потурите му се носеше от уста на уста, че платът им бил чак от страната на ингилизите. Случеше ли се да свали калпак (нещо рядко за него), тогава се виждаше, че главата му е плешива досам тила и гладка като яйце; може би от тази плешивост и от рунтавите гъсти мустаци, стърчащи съвсем хоризонтално от двете страни на главата, лицето му изглеждаше неестествено широко, едва ли не сплескано отгоре. Богатството си дължеше на своето потекло — беше издънка на стар войнугански79 род — и на сръчността, с която въртеше работата в няколкото си чифлика, а известността — на своята примерна набожност и на пословичната си сила: беше някъде към петдесетте, но, разправяха, камък като стиснел, вода изцеждал.
Хаджи Нойко беше над среден ръст, почти висок, сух и жилест. Беше истински, божигробски, а не „яръмхаджия“, отишъл всичко на всичко до Света гора, но не от това произлизаше уважението на сливенци към него — в края на краищата хаджии се намираха доста. Нито за парите му, които иначе хич не бяха малко. Тачеха го те заради неговия ум; право или криво, ала всички признаваха, че надали има двама или трима души в Сливен, които да му съперничат по ум. И навярно на това се дължеше, че вече петнайсетина и повече години неизменно биваше избиран в църковната община — искаше ли се раболепие, общинарите винаги провождаха при аяна Димитраки чорбаджи, но нужно ли беше да бъде обаян и хитро замотан, тогава прибягваха до услугите на хаджи Нойко.
79
Войнугани (или войнуци) — категория рая, ползвала се с данъчни и други облекчения срещу войнуганство — нещо като военна служба, в която, през военно и мирно време, се грижели за конете на султана и неговата свита.